— Може би този мрачен блясък се дължи на Крепостта на мрака — подчерта Седмият пазител. — Ако му дадем време, звездата на Рицаря с меча ще си възвърне пълния блясък.
— Никой не може да се закълне, че ще бъде така — възрази Третият пазител.
— Нито пък за противното! — отвърна му Седмият пазител.
И като се обърна към Първия пазител, добави:
— Ще се откажем ли? Ще се отвърнем ли от Рицаря с меча сега, когато го повикахме отново? Помислете за това, което му е предречено да извърши.
Отново настана тишина.
После Първият пазител каза:
— Да повикаме вестител.
— Кого? — попита Четвъртият пазител.
— Този, който се потруди добре пред Върховния крал. Нека се срещне с така наречения Лорн Аскариан и да прецени властта на Тъмнината над него. Ако той е Рицарят с меча и звездата му завинаги е помръкнала, тогава ще знаем какво да правим.
Глава 5
Това море винаги бушуваше, а нощта беше още по-яростна. Беше родена от бедствието, разтърсило света в края на Мрака. Оттук и името, което му бе дадено. Оттук и бурите. Оттук и кошмарите, и мъчителните нощи в Далрот.
Кралският галеон се отдалечи от Далрот и от бурята. Водите на Морето на мрака бяха все така бурни и опасни, но не толкова, колкото в близост до прокълнатата крепост, където силите на природата се нахвърляха върху Тъмнината, без да могат никога да я победят. Вятърът отслабна. Вълните поутихнаха — все така се блъскаха в кораба, но вече не толкова яростно.
За Лорн имаше запазена каюта.
В нея той намери кушетка, която изглеждаше удобна, но поиска първо да се измие, защото искаше да се почувства чист и достоен. Въпреки умората, той се изкъпа хубаво, за което бяха необходими доста ведра вода. Облече чиста риза и панталони. Даде старите си дрехи, за да ги изгорят. Реши да подреже брадата си, вместо да се обръсне от страх да не се пореже заради клатушкането и вълните, по които корабът се издигаше и спускаше, а и защото ръцете му трепереха. Алан го увери, че на борда има един юнга, който може да го обръсне, без да го пореже, но Лорн не искаше и да чуе.
Накрая си легна.
Беше изтощен, смазан от огромна умора — колкото физическа, толкова и умствена. Но сънят така и не идваше. Струваше му се, че излиза от някакъв кошмар. Или по-скоро от някаква болест, от треска, от лош сън, от който се мъчеше да се изтръгне. Чувстваше се така, сякаш над душата му тегнеше огромна тежест, която се вдигаше и го оставяше гол.
Точно преди да отплават се беше обърнал и отправил поглед към Далрот за — надяваше се — последен път. Алан беше изчакал, докато Лорн попита дрезгаво с лице, окъпано от дъжда:
— Коя година сме?
Алан се поколеба.
— Моля те — настоя Лорн. — Все някога ще разбера, нали?
— Наистина ли не знаеш?
— Не.
— 1547 година — каза принцът колкото можеше по-меко.
Не можеше да не изпитва срам.
Да каже коя е годината, означаваше да каже от колко време Лорн беше затворен. Но да го каже, го принуждаваше да се изправи срещу тази непоносима истина. Впрочем бруталността на някои факти става непоносима, когато бъдат изречени.
Тъй като приятелят му мълчеше, принцът си пое дъх и уточни:
— Сега е пролетта на 1547 година.
Ето, всичко беше казано.
На Лорн му трябваше известно време, за да осмисли новината.
— Тогава значи… от три години… — пророни той.
— Да.
Лорн бавно кимна с глава.
Беше останал невъзмутим, но тогава за пръв път от много време насам изпита едно чувство, което не беше нито страх, нито отчаяние.
Едно от най-човешките чувства.
Гняв.
Носен от силното вълнение, Лорн дремеше, когато на вратата се почука дискретно. Вятърът свистеше. Галеонът скърцаше. Така че той се усъмни дали е чул добре и напрегна слух.
Отново се почука.
— Влезте — каза той с все още дрезгав глас.
Един бял свещеник се показа несигурно на открехнатата врата. Беше на около петдесет, с посивели коси и къса, добре оформена брада.