— Простете ми, синко. Спяхте ли? Мога да се върна след малко, ако…
Тъй като Лорн не отговаряше, свещеникът влезе. Беше висок и як. Като видя, че Лорн иска да се изправи, побърза да го спре:
— Не, не, синко. Не се притеснявайте.
Лорн се задоволи да се обърне на хълбок и да се подпре на лакът.
— Позволявате ли? — попита свещеникът, като посочи една табуретка.
Лорн кимна с глава в знак на съгласие и свещеникът седна.
— Аз съм отец Домнис, синко. Може би си ме спомняте. Срещнахме се преди три години, когато…
— Спомням си — каза Лорн.
— Както се досещате, на принц Алдеран дължа това, че съм тук.
Лорн предпазливо попита:
— Тревожите се за душата ми ли?
— За никого не е тайна, че Далрот поставя на тежко изпитание както духовете, така и телата — каза свещеникът помирително.
Носеше бялото расо на своя орден с избродирана — на сърцето — глава на дракон, която едва се отгатваше, защото беше избродирана също в бяло, но с блестящ копринен конец. Той почиташе Ейрал — Дракона на познанието, който беше и покровител на Върховното кралство. От Божествените дракони, които някога бяха царували над света и хората, Ейрал оставаше един от най-почитаните.
Лорн се отпусна на гръб. Скръсти ръце зад главата си и впери поглед в тавана на каютата си.
— Добре съм, отче. Имам нужда от спокойствие и почивка. Това е всичко.
Свещеникът знаеше, че Лорн го лъже.
Но знаеше също така, че Лорн лъже и себе си, както често лъжат тези, които са преминали през ада. Лъжата му помагаше да се пребори с ужаса от това, което беше преживял, от това, което беше правил, и може би от това, в което се беше превърнал. И все пак, някой ден трябваше да се изправи срещу действителността.
— Радвам се — каза отец Домнис. — И все пак, ако изпитвате нужда да се изповядате…
Той остави изречението си недовършено.
— Или ако ви измъчват кошмари и видения — поде отново.
Лорн не отговори, очите му бяха все така втренчени в гредата точно над кушетката му. Беше изтощен, но една няма ярост продължаваше да му свива стомаха. Той обаче я сдържаше без усилие. Тя беше като диво животно, но заспало на кълбо в него.
След известно мълчание, отец Домнис предложи:
— Да се помолим, искате ли?
— Вече нямам вяра, отче.
Свещеникът тежко кимна с глава като човек, който разбира.
— Несъмнено Далрот е…
— Не, отче. Не изгубих вярата си в Далрот. Дори щеше да ми е по-добре, ако ме беше крепила, но…
Той не довърши.
— В такъв случай — каза отец Домнис — ще ми позволите ли да се моля за вас, синко?
Много отдавна никой не се беше загрижвал за него. И въпреки това, Лорн не почувства в себе си и най-малка признателност, нито пък утеха. Напротив, запита се къде беше този свещеник, къде бяха всички останали, когато той виеше смъртно, измъчван от призраците на Тъмнината.
— Молете се, отче. Точно това трябва да се прави, когато вече няма никаква надежда.
Малко по-късно отец Домнис отиде при Алан на горната палуба. Вкопчен в парапета, принцът гледаше Далрот, която се отдалечаваше в нощта. Морето беше все така неспокойно, но се бяха измъкнали от бурята, от нейния потоп и от кървавочервените светкавици. Бученето на гръмотевиците намаляваше.
Пръските от разбиващите се вълни достигаха до лицето на принца, който беше вперил поглед в прокълнатата крепост.
— Е? — попита той.
— Вашият приятел е силен. Вярвам, че един ден ще може да се възстанови. Но вече не е този, който беше, и никога повече няма да бъде същия човек.
— Тъмнината?
— Да, дори и той да не знае до каква степен го е засегнала. Но дори и без това…
Свещеникът на Ейрал се поколеба.
— Слушам ви, отче.
Тонът на Алан беше останал учтив.
Но той беше принц, син на Върховното кралство. Бе свикнал да му се покоряват и знаеше как да покаже нарастващо нетърпение само с лека промяна на тона.
— Знаете, че войната променя мъжете — каза отец Домнис.
Не беше сигурен, че подбира точните думи, и се страхуваше да не раздразни Алан, като му извести непохватно една истина, която той несъмнено не искаше да чуе.
— Най-често ги променя за лошо — каза принцът. — Някои се връщат от война пречупени. Или полудели. Неспособни на покой.
— Някои се връщат опасни.
Алан се обърна към свещеника, който тогава видя в очите му това, което се страхуваше да открие — възмутен, настръхнал бунт.
— Нима искате да ми кажете, че Лорн се връща от война?