— В известен смисъл. Война против самотата. Война против лудостта. Против забравата.
— Против Тъмнината?
— Да. За жалост.
— Изгубил ли е тази война?
— Не зная. Но чувствам в него един ужасен гняв, който само чака да…
Алан не се сдържа.
— Лорн беше опозорен, предаден, изоставен от всички! Изгуби жената, която обичаше! Животът му беше откраднат и той прекара три години в ада на Далрот, независимо че беше невинен. Кой на негово място няма да е гневен? Кажете ми! Кой?
Отец Домнис не отговори.
Изведнъж Алан се почувства страшно уморен. Успокои се, въздъхна и се облегна на парапета.
— Простете ми, отче.
— Няма нищо, синко. Разбирам.
Свещеникът знаеше, че казаното от Алан не беше насочено против него. Освен това принцът няколко пъти му се беше доверявал по този повод, знаеше, че гневът му не се дължеше единствено на ужасната несправедливост, причинена на Лорн — той беше и израз на едно дълбоко чувство на вина.
Алан почувства как отец Домнис сложи ръка на рамото му.
— Вие няма за какво да се обвинявате, синко.
— Наистина ли? Тогава на какво се дължи това, че не мога да погледна най-добрия си приятел в очите? — попита принцът.
Гърлото му се беше свило.
— Бихте искали да можехте да помогнете на приятеля си. Обвинявате се, че не бяхте там, за да му… Но вие не бяхте виновен.
С поглед, вперен отново в неспокойния хоризонт, Алан се съгласи.
— Какво мога да направя, за да му помогна, отче?
— Като начало трябва да се въоръжите с търпение. Молете се. Чакайте и бъдете до него, когато ще има нужда от вас. Не го притискайте. За нищо не го принуждавайте. Изслушайте го, когато пожелае да говори, но не го насилвайте да ви се изповяда…
— Горе, до парапета, той беше готов да скочи в пропастта. Дали още е опасен за самия себе си?
— Несъмнено.
— А за другите?
— Да.
Откровеността на отговора изненада Алан. Той прие удара и неспокойно се изправи.
Погледът му блуждаеше.
— Лорн има късмет, че има такъв приятел като вас — каза отец Домнис след малко. — И все пак…
— Да?
— Бъдете търпелив — посъветва го белият свещеник. — Но бъдете и предпазлив.
Принцът се замисли.
Смяташе, че може да бъде търпелив.
Но предпазлив?
Родени с няколко месеца разлика, двамата с Лорн бяха сукали млякото на едни и същи дойки, преди да бъдат отгледани като братя. Като деца играеха заедно. По-късно заедно бяха получили първия си меч и на тринайсет години изгубиха девствеността си в едно и също легло с две сестри, които бяха известни с уменията си. В деня, когато кралят посвети сина си в присъствието на цялото рицарство на кралството, втори беше Лорн. И след това приятелството им не отслабна. Напротив, ставаше все по-крепко с годините и се заздравяваше в изпитания на добро и на лошо, на щастие и на печал, на надежда и на разкаяние.
— За мен Лорн е повече от брат — каза Алан. — Веднъж вече го изоставих, оставяйки го да гние в Далрот. Няма да му обърна гръб втори път. И вие знаете също като мен какво му дължа.
— Тъмнината е могъща и коварна, синко.
— Не, отче! — каза принцът като сграбчи парапета все едно иска да забие пръстите си в него. — Няма да заподозра Лорн, че се е променил дотолкова, че да е станал друг човек. Какъв приятел ще бъда, ако се съмнявам в него, когато той има толкова голяма нужда от моята помощ?
— Разбирам — отвърна белият свещеник, като се обърна към Далрот. — Но не забравяйте, че човекът, когото сте познавали, може би е умрял там.
Лорн не спеше.
С широко отворени очи той гледаше втренчено в мрака тавана над кушетката си. Не мигаше, не мърдаше и дишаше едва-едва, обладан от някаква скованост, докато около него корабът се клатеше, пукаше и скърцаше.
В неподвижния му поглед нещо леко проблясваше.
Глава 6
Лорн се събуди на сутринта, когато един прислужник му донесе закуската. Беше старият Одрик — довереният слуга на Алан. Слаб, сух и сбръчкан, той беше на служба при принца още от раждането му. Така че и Лорн го познаваше откакто беше роден.
— Добър ден, Одрик — каза Лорн, забелязвайки, че старият слуга отбягва погледа му.
— Добър ден, месир.
Всъщност Одрик се чувстваше неудобно и не успяваше да го прикрие. Лорн го гледаше как подрежда съдържанието на подноса върху масичката.
— Радвам се да ви видя отново, Одрик.
— Благодаря, месир.
После, все така отбягващ погледа му, старият слуга попита: