— Желаете ли още нещо, месир? Провизиите на борда са ограничени, но…
— Всичко е наред.
— На вашите услуги, месир.
Слугата си тръгна, но преди да затвори вратата, се обърна.
— Месир?
— Да?
Срамуваше се.
— Аз… Моля ви да ми простите, месир…
Все така невъзмутим, Лорн усети как в него се връща гневът, който се беше поуспокоил през нощта.
— Излезте, Одрик.
Останал сам, Лорн стана и отиде до прозореца.
Галеонът все още не беше напуснал Морето на мрака, но плаваше в по-спокойни води, тласкан от постоянен вятър. Лорн дълго гледа вълните, после се обърна към храната, която го очакваше.
Лорн ядеше без апетит.
Тъкмо привършваше с храненето, когато при него дойде Алан и без много приказки седна до него и започна да чопли в чинията му. Размениха по един дълъг поглед, без да кажат нищо.
Тъй като бяха истински приятели, мълчанието никога не ги беше притеснявало. И все пак това мълчание, което цареше сега помежду им, беше различно. То не беше израз на разбирателство, което не се нуждае от думи, а проява на притеснение, като всеки се колебаеше да започне да говори пръв. Лорн не се чувстваше способен да изрази каквото и да било, дори и признателност. Колкото до принца, той не знаеше как да се държи, раздвоен между желанието да се погрижи за приятеля си, страха да не се окаже непохватен и някакъв глупав свян, който го възпираше.
Освен това не можеше да престане да се чувства виновен.
— Очите ти са се променили — каза накрая с такъв тон, все едно че водеха обикновен разговор.
С върха на ножа мажеше масло върху къшей хляб.
Лорн се намръщи.
— Какво?
— Очите ти. Променили са цвета си. Особено дясното. Всъщност така ми се струва.
Лорн откачи малкото калаено огледало, увесено над легена с вода за миене. После се приближи до прозореца, за да се възползва от светлината, която нахлуваше през малките ромбовидни стъкла.
Алан беше прав.
Лорн беше роден със сини очи. Сега дясното имаше бледо сив цвят. Предишната нощ в полумрака на каютата не си беше дал сметка за това. Всъщност беше избягвал да се гледа много-много. От години не беше виждал лицето си и това лице го плашеше.
— Как се е случило? — попита принцът.
— Представа си нямам.
Но също като Алан Лорн прекрасно знаеше причината за тази промяна. Хвърли огледалото върху смачканите чаршафи на кушетката и седна отново.
— Не е страшно — поде Алан. — Обзалагам се дори, че това ще се хареса много на жените. Придава ти някакъв… ммм… мистериозен вид.
Лорн сви рамене.
Истината беше, че не му пукаше, че цветът на очите му се беше променил. Знаеше, че Далрот му беше причинила нещо далеч по-лошо, като завинаги открадна част от душата му.
— Отец Домнис е говорил с теб, истина ли е? — попита той.
Алан стана сериозен.
— Да.
— И?
Принцът мереше думите си.
— Страхува се да не си увреден от Тъмнината.
— Изглеждам ли като човек, който е изгубил разсъдъка си?
— Не — призна Алан.
Това обаче нищо не доказваше.
И единият, и другият много добре знаеха, че заразата на Тъмнината можеше и да не се прояви. Тя беше коварна и търпелива. Можеше да причини поражения, преди да бъде разкрита. Можеше дори никога да не бъде разкрита.
Лорн въздъхна.
— А ти как мислиш?
— Аз мисля, че ти си мой приятел и ще направя всичко по силите си, за да ти помогна.
Размениха дълъг поглед, който не се нуждаеше от думи, после Лорн каза:
— Благодаря. Благодаря, че ме измъкна от този ад.
Почти се беше насилил да го каже.
Знаеше, че Алан се беше изправил срещу бурите в Морето на мрака, за да го измъкне от Далрот. Беше също убеден, че принцът беше направил всичко възможно, за да ускори освобождаването му. Но независимо от това не успяваше да изпита благодарност към Алан. Мъченията, които бе изтърпял под влиянието на Тъмнината, бяха като живи рани, прекалено болезнени, за да може да изпитва друго, освен страдание.
— Не ми благодари, Лорн. Дължа ти живота си, не го забравяй.
Лорн нищо не каза.
— Освен това — продължи Алан, — няма защо да ми благодариш. Нито на когото и да било друг. Никога не трябваше да бъдеш изпращан в Далрот. Ти беше невинен и…
Лорн го прекъсна.
Нямаше желание да го слуша как говори за неговата невинност и много добре знаеше към какво да се придържа по този въпрос. Болката и гневът му искаха единствено да се превърнат в бунт.