— Мислите ли, че Върховният крал би могъл да се опита да се противопостави на отстъпването на Ангборн? — попита Естеверис.
Този въпрос беше призив към благоразумие, който министърът многократно беше повтарял. Негова беше основната заслуга за този майсторски дипломатически и политически дар, който скоро щеше да направи Ангборн изцяло иргаардски град. При това беше съвсем наясно какво струва това отстъпване на Върховния крал и на последните му привърженици.
Кралицата сви рамене.
— Този малоумен дъртак?
— Провинцията на Свободните градове е най-великото завоевание в царуването на вашия съпруг — подчерта Естеверис. — И едно от най-славните му постижения е изтласкването на армията на Иргаард в морето. Нашите противници имат право като казват, че отстъпването на Ангборн на Черния дракон означава едновременно да се обезцени победата и да се докара Иргаард пред вратите ни. Няма никакво съмнение, че Върховният крал, колкото и да е изолиран, не…
— Искате ли да оставите съпруга ми там, където е? Оставете го в тази крепост, която избра за свой гроб. В края на краищата нали това иска? Да го оставят да умре на спокойствие?
Министърът почтително се поклони.
— Що се отнася до противниците ни… — продължи кралицата, — отстъпването на Ангборн на Иргаард ще се случи, независимо дали това им харесва, или не. Това е полезно за Върховното кралство. То ще възстанови нашите дипломатически отношения с Иргаард и ще постави началото на безпрецедентен съюз. Върховното кралство и Иргаард! Двете най-могъщи кралства на Имелор най-накрая съюзени!
Във вълнението си кралицата беше станала и беше направила няколко крачки. Успокои се и добави бавно:
— Това ще е свършен факт след няколко седмици, Естеверис. След няколко седмици ще бъдем в Ангборн пред делегации от цял свят и ще подпишем с Иргаард договор, който ще принуди всичките ни неприятели — вътре и вън — дълго да преразглеждат своите… позиции.
Селиан се усмихваше и погледът ѝ блестеше, вперен някъде навън. Стоеше изправена и вече удовлетворена в роклята, която щеше да носи по този случай и която — също като нейния триумф — очакваше единствено последните детайли.
Отгатвайки, че тя предвкусва близката си победа над всички онези, които оспорваха властта ѝ или се съмняваха в способността ѝ да управлява сама, министърът внимателно не спомена данъка, който Иргаард трябваше да плати, за да придобие Ангборн. Разбира се, политическите и дипломатическите ползи, които Върховното кралство щеше да извлече от тази операция, бяха сигурни. И все пак, ставаше въпрос Ангборн да бъде продаден — както и страховитата крепост, която го пазеше, — за да се напълни хазната. Върховното кралство беше пред пълна разруха и се нуждаеше от иргаардското злато.
— Остава обаче това, че Върховният крал изпрати двайсет рицари от своята стража на мисия в Самаранд — каза Естеверис след малко. — Ако мисията им не е свързана с договора, тогава несъмнено има нещо общо с пристигането на принц Алдеран.
Министърът замълча за малко, достатъчно, за да стигне най-накрая до това, което искаше:
— Или с връщането на Лорн Аскариан…
Кралицата се обърна язвително към него.
— Лорн! Значи ли това, че Далрот не го е победила?
— Възможно е вече да не е жив, господарке.
— Колко време прекара той всъщност в Далрот?
— Почти три години.
— Може ли човек да преживее толкова?
— Не и с целия си разум, така поне казват.
— Щом е така, какво би могъл да иска Върховният крал от този човек?
— Не зная, господарке.
Селиан, кралица на Върховното кралство, помисли, после се усмихна високомерно и плесна с ръце, което върна веднага всички шивачки.
— Още една прищявка на лудия дъртак — каза тя безгрижно. Отново стана център на трескава дейност и с изправен гръб повдигна ръцете си хоризонтално. — Да се забавлява, както му харесва — добави тя. — Ние имаме друга работа…
Естеверис се прибра в луксозните покои, които заемаше в двореца. Нареди да му приготвят парфюмирана вана и облечен само в дълга, широка риза, се потопи в димящата вода. Прозрачната, фина тъкан залепна по гънките на дебелото му, без никакви косми тяло. Големи капки пот покриха червендалестото му лице, което една прислужница постоянно попиваше.
Министърът беше загрижен.
Разбира се, положението на кралството го тревожеше. Празната хазна. Легитимността на управлението на кралицата, която все повече биваше оспорвана. Провинциите, които заплашваха да се надигнат, и благородниците, които заговорничеха с херцога на Фелн. А и имелорските кралства, които се въоръжаваха по границите, защото не гледаха с добро око на сближаването между Иргаард и Върховното кралство.