Но Естеверис се тревожеше също толкова и от завръщането на Лорн Аскариан и от аудиенцията, на която — убеден беше — Върховният крал щеше да го извика. Преди да обяви втория процес срещу Лорн, стрият крал беше приел пратеник на Събранието на Ирканс. Това не можеше да е случайно. Събранието трябваше да знае достатъчно, за да иска освобождаването на този човек, независимо от всичко, което беше изтърпял в Далрот. Какво бяха казали на Върховния крал? Какво му бяха разкрили, за да го убедят?
Естеверис трябваше да тръгне от принципа, че кралят знае. Което си беше повече от тревожна перспектива особено като се замислеше какво можеше да разбере Лорн, което щеше да е достатъчно да бъде обладан от желание за отмъщение. А и как нямаше да е, като се има предвид всичко, което му се беше случило? На негово място всеки щеше да иска да разбере кой е интригантствал против него, за да го погуби, и защо.
Странно, но това като че ли не безпокоеше кралицата.
Как беше възможно?
Как можеше тя да не вижда заплахата, която представляваше завръщането на Лорн? Как можеше да не се интересува от това, което Ерклант замисляше в Цитаделата? Когато Върховният крал се затвори там, всички помислиха, че иска да завърши дните си в мир, далеч от чуждите погледи. На Естеверис му беше хрумнала идеята, че кралят си търси убежище, откъдето да може да действа тайно. След всичко случило се тази интуиция май се оказваше правилна…
„Стара лисица“, помисли си министърът, като се усмихна сред ухаещите пари на ваната си. Оставаше само безгрижието на кралицата да стане опасно и ако тя продължаваше упорито да не прави нищо против Лорн, тогава Естеверис трябваше да се натовари с това.
За доброто на Върховното кралство и на кралицата.
Може би също така и за неговото собствено.
Със спуснати клепачи той поиска още топла вода.
Глава 8
След като Портата на навигаторите ги пренесе във водите на Морето на мъглите, три дни по-късно те пристигнаха близо до Свободните градове. Пътуването мина без затруднения, след като кралският галеон напусна ужасите и мъченията в Морето на мрака. Най-сетне това беше краят на прехода.
— Аз съм — каза Алан, като почука на вратата на каютата.
— Влез.
Принцът завари Лорн да чете, легнал на кушетката си.
— Дойдох да ти кажа, че пристигаме.
Лорн затвори книгата и погледна през прозореца. Бяха подминали град Ангборн на неговия остров и сега плуваха в спокойните води на морето на Свободните градове.
Пълен на юг, доколкото Лорн можеше да прецени.
— Благодаря. Ще слезем в Самаранд, нали?
— Да.
Разтревожен, Алан придърпа една табуретка и седна приведен напред, със събрани ръце и лакти, опрени на коленете.
— Какво има? — попита Лорн.
— Изобщо не излезе от каютата си през последните дни.
— Намерих няколко книги в един стар сандък. И тъй като изоставах с четенето…
Шегата не развесели Алан.
Лорн въздъхна, седна на края на кушетката и погледна приятеля си в очите.
— Добре съм — каза той. — Дай ми време. Ще ми мине.
Но погледът му говореше друго.
Но ако Лорн беше излъгал, то беше не толкова, за да успокои приятеля си, колкото да го оставят на мира — колкото и искрена и добронамерена да беше, загрижеността на Алан, често непохватна, му тежеше.
— Наистина ли? — настоя принцът.
— Наистина.
Истината беше, че Лорн предпочиташе да избягва екипажа.
От суеверие моряците се отнасяха с подозрение към него. Беше белязан от Тъмнината. Което беше все едно, че е прокълнат и можеше единствено да привлече злото, поради което едновременно се страхуваха от него и го презираха. На Лорн не беше нужно много време, за да забележи враждебните, неспокойни погледи, които привличаше, когато напускаше каютата си. И сякаш за да усложнят още повече нещата, слънчевите лъчи го ослепяваха мъчително, очите му не можеха да свикнат с дневната светлина. Така привикна да излиза на палубата само нощем, на светлината на Мъглявината. Денем размишляваше, четеше и си почиваше.
— Изглеждаш по-добре — каза Алан, като стана.
Наистина, Лорн изглеждаше по-добре. Разбира се, лицето му беше бледо и сбръчкано. Но беше възвърнал силите си. Разноцветните му очи искряха с нов блясък. Беше обръснал брадата си, а подстриганата му черна коса падаше до раменете.