Алан отиде до масата и си сипа чаша вино.
— Искаш ли? — предложи той.
— Не, благодаря.
Принцът изпразни чашата си на един дъх, след което го попита:
— Мислил ли си какво ще правиш?
— Какво искаш да кажеш?
— Сега, когато си свободен. Какво ще правиш?
Лорн сведе отчаян поглед към лявата си ръка и към превръзката, която скриваше печата от червен камък, забит в ръката му.
„Свободен“, помисли си той.
Дали наистина беше свободен? Щеше ли някога да бъде свободен с този позорен белег? За да го видиш как се появява, трябваше да си изтърпял влиянието на Тъмнината. Но това не беше достатъчно: не всички, които се приближаха до Тъмнината, биваха белязани. Без някой да знае защо, тя не поставяше руната си на всекиго. Дали предпочиташе най-силните, най-жестоките, най-склонните да ѝ служат? Във всеки случай това беше ужасяваща привилегия. Разбира се, тези, които приемаше, я надживяваха. На тях им спестяваше най-лошото от своето унищожително въздействие и те като че ли се спасяваха от физическата и умствена разруха, която поразяваше другите. Но в крайна сметка те винаги плащаха цената. Защото ако Тъмнината не убиваше тези, които приемаше, тя привличаше нещастието върху тях и рано или късно съдбата идваше да им поиска сметка.
Следователно, по някакъв начин Лорн дължеше на своя белег това, че все още беше жив. Той представляваше изборът на Тъмнината. Без него щеше да е мъртъв. Или луд, или с разядено, безформено тяло. Трябваше ли това да го радва? Никой не успяваше да избяга от Тъмнината. Никой не се освобождаваше завинаги от нея.
— Ще те разбера, ако повече не искаш да имаш нищо общо с Върховното кралство — продължи принцът. — Но знай, че когато се почувстваш готов, ще бъда щастлив да си до мен.
Лорн знаеше, че независимо дали ще приеме, или не, това предложение означаваше едно: бляскава реабилитация.
— Благодаря — каза той.
— Недей да ми благодариш. Не ти правя услуга. Наистина ще имам нужда от теб.
Лорн смръщи вежди и стана.
— Какво става?
Принцът се поколеба, после рече:
— Върховното кралство е зле, Лорн. Властта на майка ми е все по-оспорвана, а баща ми…
Гласът му пресекна.
Лорн чакаше.
Този, който той беше някога, сигурно щеше да предложи на принца подкрепата на една приятелска дума, на ръка, поставена окуражително на рамото. Но той чувстваше, че засега не може да го направи. Може би щеше да се случи отново.
Алан си сипа втора чаша вино, която пресуши наполовина.
— Баща ми вече не царува, Лорн. И е много зле.
— Толкова ли е лошо?
— Да. Ти… няма да можеш да го познаеш, ако го видиш. Повече е мъртъв, отколкото жив. Слаб и бледен. Кожа и кости. Ще речеш отдавнашен труп. Сух. Като пергамент. Да се уплашиш. А гласът му… А очите му! Те…
Алан спря да говори, неспособен да продължи повече. Допи си чашата и остана така, с поглед, зареян някъде навън.
— Аз… зная, че ти имаш всички основания да му се сърдиш, Лорн. Но те уверявам, че ако видиш в какво се е превърнал, ще ти дожалее за него.
Лорн се съмняваше в това, но предпочете да не казва нищо. Обаче попита:
— Какво му е? От какво е болен?
— Никой не знае. Лекарите, маговете, свещениците — всички са безсилни. До степен, че хората започват да говорят за Голямото зло — принцът се оживи. — Голямото зло! А защо? Можеш ли да ми кажеш защо баща ми ще страда от Голямото зло? Заради какво престъпление?
Лорн не отговори.
Според легендата Голямото зло поразява виновните крале. Продължава, докато вината не бъде поправена или простена и може да навреди на цялото кралство. Глад, войни, епидемии. Накрая никой не бива пощаден.
Алан си възвърна спокойствието.
— Ако не се случи преди това, Върховното кралство ще започне война след смъртта на баща ми. Тогава ще трябва да грабна оръжието, за да защитавам трона, и бих искал да мога да разчитам на теб. Но както ти казах, ще те разбера, ако откажеш. Впрочем, не искам от теб да ми отговориш сега. Само да помислиш.
— Обещавам ти да помисля. Но засега…
— Зная, зная. Трябва ти време.
И двамата се усмихнаха.
— Знаеш ли защо баща ти заповяда да бъде възобновен процесът срещу мен? — попита Лорн. — Вероятно ме е смятал за виновен, когато бях осъден, защото не упражни правото си на помилване. Какво се промени след три години?