Лорн повдигна очи към ослепяващото слънце.
Вече беше свободен и светът му струваше безкраен, пълен с несигурност и опасности.
Глава 9
Празненствата в чест на принца продължиха цял ден. Когато настъпи вечерта, в двореца на губернатора беше организиран бал, а на населението дадоха пиршество, масите бяха наредени в кварталите, по улиците, в дворовете и в градините на осветения Самаранд.
Един час преди бала Алан най-накрая се прибра в покоите, запазени за него в Двореца на губернатора. Там намери Лорн и имаше време само колкото да откачи меча си, преди да се просне на едно кресло с крака, вдигнати върху ниска масичка.
Лорн беше прекарал следобеда вътре, в сянката на щорите, далеч от блестящото слънце, от което беше отвикнал. В Далрот понякога му беше позволено да напуска ада на отделението с килиите, за да прекара сам няколко часа в един или друг от малките, влажни вътрешни дворове на крепостта. Но рядко небето се разведряваше, рядко се случваше да не вали или да няма мъгла. Слънцето никога не грееше за дълго над Морето на мрака и то винаги с една сива, помрачена светлина — светлина на костница.
Алан въздъхна тежко и се изпъна.
— Тежък занаят е да си принц с кралска кръв — отбеляза Лорн. Ако това трябваше да бъде любезна шега, то тонът никак не беше такъв. Алан направи гримаса и се запита колко ли горчивина и упрек има в това, което Лорн току-що каза. Защото, в края на краищата, ако някой трябваше да се оплаква от съдбата си…
Все пак принцът реши да не обръща внимание.
— Не мога повече — каза той. — А имам по-малко от час, за да се приготвя.
Стана и отиде да си налее чаша вино, която изпи на един дъх. Лорн забеляза златните жилки, които помръдваха и издаваха присъствието на кеш в тъмното вино.
Принцът си наля втора чаша.
— Уморен съм — заяви той, като изглеждаше отпаднал и отсъстващ.
— Този бал е организиран в твоя чест — каза Лорн. — Съмнявам се да започне без теб. А още повече някой да ти направи забележка, ако отидеш със закъснение…
— Не, ти не разбираш.
Лорн смръщи вежди и зачака.
— Уморен съм, Лорн. Наистина съм уморен… — принцът бавно закрачи из стаята. — Уморен съм от почестите, приветствията, тромпетите. Уморен съм да се показвам като на представление. Ако знаеш само колко съжалявам за времето на нашата младост. Когато бях просто третият син на краля, малкият пакостник, дето не знаеха какво да го правят… — спря и се обърна към Лорн. — Бяхме щастливи, нали?
Лорн се усмихна носталгично при спомена за безгрижните дни, за които говореше принцът. Спомени за препускания, смехове, игри, вино и момичета със запретнати поли се върнаха в паметта му.
— Да — каза той. — Бяхме.
Погледът на Алан вече се беше извърнал към един доста по-близък и не така щастлив хоризонт.
— Сега — продължи той сериозно — кралството мисли, че баща ми го е изоставил. Или че е луд или мъртъв, или почти същото. Що се отнася до майка ми, мразят я повече от всякога. Жал се отказа от Върховното кралство. Колкото до Ирдел… — сви рамене. — Е, ти го познаваш — Ирдел си е Ирдел. Ще бъде добър крал, но никога няма да бъде обичан крал. Докато аз — мен народът ме обича. Приветства ме. Чества ме. Вярва в мен. Защо? Загадка. Може би защото съм последният, в когото могат да повярват, но е така — засмя се горчиво. — Така че ето за какво ме използват майка ми и нейният министър. За нищо друго, освен да бъда приветстван и честван…
Същият този ден Лорн беше установил по какъв начин популярността на Алан можеше да бъде политическо оръжие. Следователно нямаше нищо чудно в това, че се стремяха да го използват — за добро или за зло на Върховното кралство. Следобеда, докато разговаряше с отец Домнис, беше научил, че Върховното кралство се готви да продаде Ангборн на Иргаард. Новината го беше слисала и поразила. Но не му беше трудно да разбере с какво посещението на принц Алдеран в Самаранд можеше да успокои другите градове.
— Те не искаха да отида да те прибера от Далрот.
— Те?
— Майка ми и Естеверис. Под претекст, че ще се изложа излишно на опасностите на Морето на мрака, при положение, че принадлежа на Върховното кралство. Всъщност беснееха, че ще отложа в последния момент едно официално пътуване…