Лорн преглътна. Трепереше.
Без да откъсва поглед от Лорн, грубиянът разкопча панталоните си, застана настрани и започна да пикае върху проснатото тяло. През цялото време мъжът не изпускаше Лорн от очи. След като онзи изсумтя и се закопча, Лорн наведе глава и се обърна.
Болен, съсипан и победен, Лорн тръгна бавно.
Чу как другият се изплю презрително.
Две улици по-нататък Лорн повърна до една стена.
Виното беше прибавило опиянение към треската, без да успокои болките му. Почувства се изгубен, изоставен. Нападнато от Тъмнината, тялото му го предаваше. Силата на характера му, волята му също отстъпваха.
Бълнуваше.
Далрот беше победила съпротивата му. Беше имал кошмари и неспокойни нощи. Беше преживял самотата и отчаянието в тъмнината на килията. И в края на това дълго и бавно мъчение имаше само два изхода: лудостта или нищото.
Лорн си мислеше, че е победил прокълнатата крепост, като избягна лудостта, като измами призраците на Тъмнината. Но се беше излъгал. Защото, макар да не беше полудял, той вече беше само сянка на изчезналия мъж.
Почувства други погледи върху себе си, погледи, които може би си въобразяваше, но не можеше да ги търпи повече. Напусна оживлението на празничните улици и хлътна в една пуста пряка.
Бягство.
Отвращаваше се от себе си.
Унижен, объркан, Лорн почувства как отново му се завива свят и повърна още веднъж. Нищо не беше ял, а цяла вечер беше пил. Беше се изгубил, но не му пукаше. Искаше просто да изчезне.
Застана на входа на едно преддверие и повдигна обляното си в пот лице към нощното небе. Погледът му потъна в този безкрай и мислите му го върнаха отново в Далрот, в нощта на освобождаването му, когато се беше озовал притиснат върху крепостната стена.
Изведнъж избухна в плач.
— Трябваше да скоча — прошепна той, като се плъзна покрай стената.
Свлече се на земята и хвана главата си в ръце.
— Трябваше да скоча — повтори дрезгаво. — Да скоча…
Глава 12
— Дръж. Струва ми се, че имаш повече нужда от мен…
Лорн повдигна глава.
Един мъж, когото не беше забелязал, седеше в сянката на преддверието. Просяк. Който му подаваше една бутилка.
Лорн се поколеба, избърса си носа и устата в ръкава.
— Ама пий, де! — настоя другият.
Лорн взе бутилката с трепереща ръка. В края на краищата всичко щеше да е добро, ако махне гадния вкус от устата му.
Макар че…
Лорн се смръщи след първата глътка и едва преглътна.
— Не е много добро, а? — каза развеселен просякът.
— Ами не, наистина не е.
— Това е виното, което буржоата дадоха на града, за да отпразнува посещението на принца. Повярвай ми, те пият по-добро там горе, при губернатора. Ама ние, другите, те си мислят, че ние пием това и сме доволни. И даже трябва да благодарим…
Просякът млъкна за момент.
— Казвам се Делио.
— Лорн.
— Пийни още малко, Лорн. Става, уверявам те.
Лорн отпи и веднага съжали. Наистина виното му се стори не така отвратително, но не и до степен да му даде трети шанс. Върна бутилката на просяка, който я пресуши на няколко глътки.
— На твое място нямаше да се цупя толкова. Знам какво ти е. Ще ти мине — каза Делио успокоително.
Лорн го погледна втренчено и просякът разбра.
— О! — каза той така, сякаш беше разбрал. — Виждам.
— Какво виждаш?
— Това ти се случва за пръв път, не е ли така?
— Знаеш ли какво ми е?
— Абе, зависи. Пипаш ли кеш?
— Не.
— Тогава да, знам.
Делио се изправи и излезе от сянката на преддверието. Заинтригуван, Лорн също стана и се опря на стената. Краката му леко трепереха, но го държаха.
— Какво…? Какво ми е? — попита той. — Какво става с мен?
Нетърпението му беше направило гласа му дрезгав и заплашителен.
По друго време нямаше да обърне внимание на просяка. Но се чувстваше до такава степен объркан от болката, която го влудяваше, че беше готов да чуе всичко, да изслуша всичко.
Може би дори да повярва на всичко.
— Къде го пипна това? — попита Делио.
С поглед и с движение на брадичката си той посочи белязаната ръка на Лорн, който разбра, че белегът на Тъмнината отново беше станал видим. За пореден път го закри с дясната си ръка.