— Не си прави труда — каза просякът и свали мръсната качулка от главата си.
Лицето му беше ъгловато и лошо обръснато, дясната му буза беше разядена от рана, хванала червеникава кора. Това беше кървавата чума, чумата на Тъмнината. Не беше заразна, но и не можеше да се излекува.
Лорн разбра защо мъжът миришеше на развалено месо, освен на мръсотия.
— Е? — настоя Делио. — Къде го пипна това? В Мъртвите земи?
Без съвсем да знае защо, Лорн реши да каже истината:
— Далрот.
Просякът се опули.
— Далрот? — възкликна той. — Мамка му… Поздравления.
За момент замълча, после изведнъж попита:
— Плащаш си последиците, а?
— Каза, че знаеш какво ми се случва — каза Лорн.
Уморяваше се.
— Няма да ти хареса.
— Говори!
Делио отстъпи крачка назад, но се подчини.
— Би трябвало да знаеш какво се случва, когато пушач на кеш внезапно е лишен от любимата си дрога…
Лорн знаеше много добре. Но се чувстваше прекалено уморен и прекалено много го болеше, за да се разчувства наистина от спомена за легналия Алан със студената лула в устата. Дори не знаеше дали все още беше способен на състрадание.
— Чувства липса.
— Точно така. И с тебе става същото нещо, но с Тъмнината.
Забравяйки за болката в лявата си ръка, Лорн хвана просяка за яката. Очите му пламтяха от гняв.
— Аз… Казах ти, че няма да ти хареса! — изскимтя Делио.
— Какви ги говориш?
Просякът се задушаваше.
— Това е… тъмнината… тялото ти… то… то е свикнало… то има нужда от…
Лорн го блъсна гневно, преди да успее да си довърши изречението.
— Лъжеш!
Делио залитна и се блъсна в стената. Разтривайки врата си, каза:
— Добре, добре… Може би се лъжа…
— А защо да те слушам — избухна Лорн. — Защо да ти вярвам? Защо да вярвам на брътвежите на някакъв смрадлив, мръсен бедняк? На един просяк? На един… на един болен, разяждан от Тъмнината? — изплю се той. — Защо, а? Защо?
Погледът му беше все така изпълнен с гняв. Но беше и поглед на изгубен човек, бълнуващ, на когото не му е останало друго, освен бунта и отрицанието като последни убежища.
— Защото не струваш повече от мен? — предположи Делио.
Лорн застина, засегнат в сърцето.
От страх да не получи още един удар, просякът се държеше на разстояние. Но Лорн само го гледаше внимателно и размишляваше, въпреки мъките на треската — скован и треперещ, в очите му се четеше болезнена несигурност.
Започна да се задушава.
Коленете му се огънаха и Лорн щеше да падне, ако Делио не се беше спуснал да го прихване.
— Ей, остани с мен, приятелю…
Понеже беше по-нисък от него, на просяка му беше трудно да го удържи. Но Лорн се облегна на рамото му и се съвзе.
— Добре ли си? — разтревожи се Делио.
— Трябваше да скоча.
— Откъде да скочиш?
— От една крепостна стена.
— Това рядко е добра идея. Можеш ли да вървиш?
— С… струва ме се, че да.
— Имаш ли пари?
— Малко.
— Ще стигнат. Ела, ще те разведрим…
Минаха по един мост над Ейрдър и влязоха в Бежофа.
Хапнаха по супа в една евтина гостилница, после продължиха да обикалят някакви мизерни кръчми. Вървяха по разни улички, минаваха през задни дворове, по-тъмни от кладенци, слизаха в изби, където хората пиеха, за да се напият и забравят. Това беше опасен и отвратителен свят. Тук хората се убиваха за една медна тока, момичета разтваряха краката си срещу обещанието да спят в легло, а гладни деца просеха пред вратите на пушалните за кеш. Но в този свят никой не задаваше въпроси. И никой никого не съдеше.
В крайна сметка Лорн изпита доверие към Делио.
Отначало го беше последвал без да мисли, а после от слабост. Беше се оставил да го влачи. Супата малко го беше ободрила, а тъмнината на местата, където ходеха, го караше да чувства по-уверен. Като че ли силата на кризата беше попреминала. Още страдаше от спазми, но се почувства по-добре и въпреки умората, оцени компанията на просяка.
Човекът беше симпатичен. Спираше да говори само когато отпиваше от стомните и халбите, охотно плащани от Лорн. Роден в Сарм, той беше бивш моряк, преминал първата половина от живота си на море, който просто не се беше върнал на борда след престой в едно пристанище. Не знаеше защо. В уречения час беше поръчал нова чаша вино, вместо да се върне на кораба. Беше се случило в Самаранд преди петнайсет години.
— Казвам си, че един ден ще потегля с някой кораб. Но знам, че не е вярно. Знам, че ще умра тук. А като става въпрос за умиране, този град не е по-лош от някой друг, нали?