Лорн се беше съгласил.
Просякът беше бъбрив, но не беше любопитен. Освен това знаеше всичко, което трябваше да знае за Лорн — той имаше пари и беше готов да харчи, за да му плаща пиенето. По този въпрос Лорн не си правеше никакви илюзии. Не се съмняваше, че Делио ще си отиде в момента, когато престане да плаща, и че ще го забрави на другия ден. Но това не го интересуваше. Делио го разсейваше. Той беше веселяк и с помощта на пиянството се оказа, че знае купища забавни вицове, кой от кой по-непристоен. Един от тях накара Лорн да избухне в смях и да изплюе виното, което току-що беше отпил. Един мъж беше целият облян и щеше да стане разправия, ако Делио не беше укротил положението с нова шега.
Нощта напредваше и празникът в Самаранд свърши. Музикантите прибраха инструментите си, хората се прибраха по домовете си и улиците малко по малко се опразниха. Скоро останаха само неколцина пияници, които стражата разгонваше, и влюбените, които не искаха вечерта да свършва.
Но Бежофа никога не спеше напълно.
Отиваха от една кръчма към друга, когато на завоя на една тъмна уличка Лорн забеляза нечие присъствие в мрака. Отначало се направи, че няма нищо, преброявайки петима. После покровителствено сложи ръка на гърдите на Делио, за да го задържи настрана.
— Внимавай — каза той.
Просякът отстъпи, преди мъжете да се покажат. Бандити. Зверове, свикнали с най-долна работа. Облечени в дебела кожа и груби дрехи, те носеха ками на коланите си и всички, с изключение на един, държаха тояги с олово накрая. Онзи беше скръстил ръце. Висок и плешив, с голи рамене, покрити с черни косми, той, изглежда, беше водачът на бандата.
Уверен в себе си, той се радваше.
— Можеш да се хвалиш, че добре ни накара да потичаме — каза той.
— Търсили ли сте ме? — попита Лорн.
— Можеше да се убиеш, като скочи от онзи прозорец…
Искрено безразличен към собствената си съдба, Лорн сви рамене. Чу как зад гърба му Делио изчезва преди да е станало прекалено късно.
Бандитите се приближиха, готови за бой.
— Ще е по-просто, ако ни последваш — каза плешивият.
— Къде?
— Ще видиш.
Лорн въздъхна.
Бандитите го обкръжиха бавно, предпазливо, като някои удряха с тоягата по дланта на ръката си. Без да прави каквото и да било, за да им попречи, Лорн мислеше. Не се чувстваше в състояние да се изправи срещу когото и да било, нито срещу каквото и да било. Но мисълта да се подчини на тия бандити му беше непоносима.
— Никъде няма да дойда с вас.
— Ние сме петима.
— Няма значение.
Без оръжие, откакто беше забил камата си в стената у Елана, Лорн стисна юмруци и се приготви да се отбранява.
— Не искам да ти причиня нещо лошо — каза му плешивият.
— Хубаво успокоение. Мисля, че най-вече ме искаш жив.
Мъжът се усмихна. Повечето му зъби ги нямаше.
— По-умен си, отколкото те мислех — каза той.
— Понеже можеш да мислиш, така ли?
Усмивката на плешивия изчезна.
— Както искаш… Не го убивайте — каза той на хората си. — И не го наранявайте прекалено много.
Бандитите знаеха как се печели улична битка: нападнаха заедно. Преди да има време да реагира, удар с тояга засегна Лорн отстрани, после втори удар в гърба, а третият за малко да счупи китката му. Той изкрещя и не видя откъде дойде ударът, който го уцели под брадичката и го отхвърли назад. Падна опрян на една олющена стена.
Бандитите се скупчиха над него. Шефът им ги разблъска, за да мине.
Той не беше нанесъл нито един удар.
— Край, това беше — каза той.
Но Лорн се изправи, като се подпираше на стената.
Олюлявайки се, той се усмихна налудничаво и изплю една кървава храчка. Вдигна юмруците си и зае поза на боксьор. Чувстваше се неуверен на краката си и погледът му беше празен.
— Хайде — заповяда плешивият.
Единият от бандитите атакува. Лорн го изненада с дясно кроше в слепоочието, но не можа да направи нищо против другите. Ударите се сипеха върху него. В хълбоците. В бъбреците. В корема. Неспособен да се защитава, той пазеше главата си с лакти. Стискаше зъби, олюляваше се, но не падаше. Това ги ожесточи още повече и боят продължи.
Накрая удар ниско в гърба го накара да падне на колене. Следващият — в бъбреците — го накара да се огъне и да се открие. Последният, право в лицето, го просна по гръб.
Лорн беше изнурен и разбит, лицето му беше покрито с кал и кръв. Със скръстени ръце той изкашля една топка гъста жлъч, която омаза устата му. Вече почти не виждаше. Ушите му бучаха. Страдаше и искаше да умре.