Шефът на бандитите се извиси над него.
— Защо си причиняваш това? — попита той.
Лорн не отговори. Изръмжа и мъчително застана на четири крака. Все още се опитваше да се изправи.
— Боже мой! — каза плешивият едва чуто.
И тогава дойде последният удар.
Беше жесток ритник, който Лорн получи в ребрата и който го ослепи от болка. Главатарят на бандитите реши, че това е последният удар. Доволен и сякаш облекчен, той гледаше как Лорн пада неподвижен на калните павета. Дали все още дишаше? Да, за щастие. Но несъмнено щеше да носи тежко наследство от раните си. Никой не би могъл да се оправи напълно след такъв бой, какъвто отнесе той.
Изминаха няколко секунди в тихата уличка.
После в мига, когато плешивият щеше да даде заповед да го отнесат, Лорн се преобърна по корем. И бавно, тежко, като някакъв каменен гигант, спал твърде дълго, се надигна.
Първо на едното коляно. После на двата си крака, които не трепереха.
Изправи раменете и главата си и си пое дълбоко въздух. Стисна юмруци. Лентата на гърба на лявата му ръка се смъкна и откри каменния белег. Странен пламък блестеше в погледа му. Болката в лявата му ръка беше почти изчезнала, беше станала уютна, успокояваща.
Тя го люлееше.
— Ама какво е т…? — изсумтя главатарят на бандитите.
Ненормално спокоен и с бистър ум, Лорн започна първо с двамата по-бързи бандити. Ловко отбягна нападението на първия и с длан му нанесе удар под носа, който вкара носния му хрущял в мозъка. Докато мъжът се строполяваше, Лорн хвана китката на втория. Завъртя го, извивайки ръката му зад гърба, и го принуди да застане на коляно на земята, стисна челюстта му в гънката на лакътя си и с бързо завъртане му счупи врата.
Изпукването накара нападателите му да замръзнат на място — те инстинктивно се отдръпнаха и се спогледаха неспокойно.
Лорн пусна трупа, който се свлече. Грабна камата му, докато бандитите и водачът им стояха на разстояние. Приклекнал, зае отбранителна позиция и погледна предизвикателно противниците си.
Чувстваше се добре и се усмихваше. Отдавна не се беше чувствал така…
Жив.
Един от бандитите реши, че играта вече не си заслужава риска, и избяга, преди шефът му да има време да го спре. Другите двама се колебаеха. В техните очи раздаването се беше променило.
Този път Лорн нападна пръв.
Скочи, избегна ловко един неумел удар с тояга, завъртя се около себе си, като се плъзна до единия бандит и ставайки, му нанесе няколко удара с камата в тялото: три отсечени, бързи удара, всеки един от които засегна жизненоважен орган. Като се обърна към този, чийто удар с тояга беше избегнал, Лорн заби камата в окото му и счупи острието, което остана да стърчи оттам сред бликащата кръв.
Главатарят нападна.
Беше извадил много дълга кама. Това беше качествено острие, за което той полагаше грижи и знаеше как да си служи с него. Камата изсвистя два пъти под носа на Лорн, който на третото преминаване сграбчи китката на противника си с две ръце, удари го с коляно в корема и го притисна в хватката на ръката си. Лицето на плешивия се сгърчи и той падна на колене, без да може да направи и най-малкото движение, скован от болка. Пусна камата си и простена:
— Милост…
Но Лорн се отпусна върху него с цялата си тежест и му извади рамото. Със сълзи в очите, мъжът се задави от болка и повърна. Лорн се наведе, хвана го за едното ухо и го принуди да го погледне в очите.
Това, което главатарят на бандитите видя в тях, го ужаси.
— Ми… милост — повтори той.
Лорн се наведе бавно, докато бузите им не се отъркаха и смрадта на пот и мръсотия не изпълни ноздрите му.
— Благодаря ти — прошепна в ухото му Лорн, докато вдигаше оръжието му.
Плешивият гледаше невярващо.
— Бла… благодаря?
Не видя как дойде ударът с кама, който му преряза гърлото. Лорн стана и се отдръпна, за да види как мъжът се задушава в собствената си кръв, с пети драскащи по земята, докато огърлица от розови балончета напоява гърдите му.
Когато тялото престана да мърда, Лорн си пое дълбоко въздух, преди да се запъти към бъчвата с дъждовна вода, сложена под един улук в началото на уличката. Потопи главата си в нея, изми лицето си от калта и кръвта, които го покриваха, и бързо се изправи, изпълнен с нова енергия, с вода, стичаща се от косите му.
Но нещо не беше наред.
Разбра го, още преди болката да го удари в корема като удар с чук. Падна на колене, стенещ, със сгърчено от болка лице, като се държеше за корема. Струваше му се, че някакво диво животно разкъсва вътрешностите му. Искаше да се изправи, като се хване за бъчвата, но болката стана по-силна. И изведнъж му се стори сякаш нажежен до червено пирон пронизва лявата му ръка. Изкрещя. Невярващ, повдигна белязаната си ръка пред очите си, които горяха от пот, и я загледа, сякаш не беше негова, сякаш виждаше за пръв път сгърчените си пръсти и опънатите си до скъсване мускули.