Болката в корема стана още по-силна и го заслепи.
Падна.
Обърна се по гръб.
Изхълца и преди да изгуби съзнание, повърна голяма топка черна слуз, която се полепи по бузите му.
Глава 13
Озлобени срещу кралицата, някои от големите благородници започнаха да хранят намерения за бунт. Те се обединиха зад херцог Дьо Фелн, който неуморно интригантстваше.
Таен пратеник беше известил за пристигането им.
Конниците пристигнаха през нощта и граф Теожен д’Аргор ги гледаше от прозореца си как влизат в двора на неговия замък. Това беше висока кула, построена на склона на планината, като част от нея беше вдълбана в гранита — сурово, самотно жилище, където графът се беше оттеглил, след като го отстраниха от Съвета на Върховния крал. Обичаше това място несъмнено защото се ласкаеше от мисълта, че прилича на него: твърдо и студено, но солидно и без преструвки.
И от друго време.
Конниците носеха големи тъмни плащове, покриващи задниците на конете им. Повечето от тях бяха мъже на меча, бяха десетима на брой, но само двама слязоха и последваха в кулата слугите, които бързо бяха притичали да ги посрещнат със запалени факли.
Теожен д’Аргор остана на прозореца и погледът му се изгуби сред тъмните, накъсани силуети на неговите планини. Знаеше какво е довело конниците. Досещаше се какво ще му предложи Дънкан дьо Фелн, но не беше сигурен какъв отговор да му даде. Върховното кралство обаче вървеше зле. Ако се вярваше на някои, страната беше дори на ръба на дълбока пропаст. Вината беше на един крал, който вече не царуваше, и на една амбициозна и мразена кралица.
На вратата се почука.
Веднага след това влезе херцог Дьо Фелн и хвърли наметалото си на едно от креслата, разположени пред камината, като с Теожен си размениха по едно нищо незначещо потупване.
— Добър вечер, графе.
— Добър вечер.
Не се бяха виждали, откакто граф Д’Аргор се беше върнал в планините си. Той си оставаше природно силен, въпреки своите петдесет и седем години. Висок и снажен, беше понапълнял, но още изглеждаше способен да размаже шлем и череп с един удар на боздугана си — неговото любимо оръжие. Макар да владееше по-добре меча, Дънкан също се беше отличил със своята смелост по време на битка, което му беше струвало белега върху скулата му. Минаваше обаче не толкова за военен, колкото за умел политик. С добре подстригана брада и уверен поглед, той беше с десетина години по-млад от Теожен.
— Дъщеря ми е с мен — извести той. — Ако позволявате, бих искал тя да присъства на нашия разговор.
Графът се обърна към Ейлин дьо Фелн, виконтеса на Беорден, която също влезе.
— Достатъчна е една дума от ваша страна, графе, и ще се оттегля — каза тя с реверанс, който етикетът не изискваше.
— Не — отвърна Теожен. — Тъй като баща ви желае да останете…
С покорна усмивка на уста младата жена се изправи и като отвърза връзките на плаща си, остави на един слуга грижата да го отнесе. Красотата ѝ беше деликатна: тен на лилия, миловидно лице и коралови устни. Но най-завладяващото у нея бяха очите ѝ — очи, пълни с живот, интелект и хитрост.
— Благодаря, графе.
Беше облечена като конник и само в черно и червено, защото още носеше траур за съпруга си — много стар и богат благородник, чието богатство беше напълнило хазната на Фелн.
Теожен покани херцога и дъщеря му да седнат до огнището, за да се възползват от топлината и светлината, които огънят разпръскваше. После почака прислужника, който сервираше традиционното ледено вино от планините на Аргор, да си отиде и каза:
— Слушам ви, херцоже.
— Известен ви е поводът за моето идване, нали?
— Искате да се присъединя към вашия заговор.
Без да показва нищо, Ейлин се забавляваше. Да атакува директно беше напълно в нрава на Теожен: той принадлежеше към друго време, към друг свят, различен от света на баща ѝ. Но Ейлин знаеше също така, че той охотно играеше тази роля, за да прикрие собствената си игра и да накара събеседниците си да се разколебаят. Херцогът също го знаеше. Не се остави да го подведе и спокойно уточни: