— Бих искал да се присъедините към силите, които ще върнат величието на Върховното кралство.
Графът се усмихна. Отпи глътка вино, без да изпуска Дънкан от очи. Дънкан продължи:
— Ако Върховното кралство вървеше на зле, когато ви отстраниха от Съвета, то сега е още по-лошо. По селата назрява бунт. Реколтата беше лоша, а народът е смазан от данъци. На всичкото отгоре хазната е празна и скоро няма да има пари за най-належащите нужди на кралството. А какво ще се случи, когато Върховното кралство вече не е в състояние да защитава границите си?
Теожен смръщи вежди.
— Как така?
— Става вече два месеца, откакто плащат само по половин надница на гарнизоните на север и на изток — обясни херцог Дьо Фелн.
— Съмнявам се Вестфалд да ни нападне.
— Съгласен съм. Ами Иргаард?
— Иргаард?
— Върховното кралство се готви да му отстъпи Ангборн.
При тези думи юмруците на Теожен се свиха. Дънкан го забеляза, но нищо не показа.
Добави:
— Да го продаде е по-точната дума.
Все така със свити юмруци, Теожен стисна челюсти, докато Ейлин, чиито очи блестяха, сдържаше усмивката си. Тя знаеше, че графът беше сред първите съратници на крал Ерклант, тези, с които си беше върнал обратно провинцията на Свободните градове, отбранявал трона си и прогонил армиите на Черния дракон. Да се изостави, да се изгуби или — по-лошо — да се продаде Ангборн беше посегателство върху целостта на кралството, но освен това за войник и мъж на честта като Теожен това беше обида към паметта на тези, които бяха проливали кръвта си или бяха дали живота си, за да освободят Свободните градове от иргаардското робство.
— За Върховното кралство — продължи херцог Дьо Фелн — това е възможност да напълни отново хазната. Но за Иргаард?
За момент Д’Аргор помисли, че въпросът е реторичен, но Дънкан очевидно чакаше отговор. Подразнен от настойническия отговор на херцога, той повдигна рамене, но все пак каза:
— От това Иргаард печели Ангборн, разбира се!
Дънкан дьо Фелн не можа да се сдържи и се усмихна леко — Ейлин го забеляза и направи физиономия: тъй като се смяташе за по-интелигентен от всички или почти, понякога баща ѝ беше най-лошият си враг.
— Да, но не само — каза той. — Иргаард печели Ангборн и неговата крепост. Те се издигат на остров, който пази залива на Свободните градове. Помните ли този остров, Теожен? Помните ли тази крепост?
Графът кимна мрачно.
Ангборн беше залогът в последното действие от завладяването на Градовете. Няколко месеца страховитата битка се вихреше в изкопите и по крепостните стени, докато иргаардците се сражаваха до последния човек, за да задържат крепостта. Колко хора бяха загинали там? Теожен можеше да назове едва неколцина, но всички бяха паднали до него…
Все така внимателна, Ейлин си каза, че баща ѝ знае какво да каже на Теожен. Но не го ли шантажираше малко в повече? Не насилваше ли нещата? Независимо от вида си, графът не беше някакъв селяндур, когото лесно можеше да измами.
— Който контролира Ангборн — поде отново херцогът, — контролира залива. А който контролира залива, може да диктува своя закон на Свободните градове. Повярвайте ми, Ангборн е само първият етап от завоюването.
И добави:
— От въоръжено завоюване. Черния дракон…
Теожен престана да слуша и повдигна очи към едно разкъсано знаме, закачено на стената. Беше черно с избродирана в сребърно вълча глава. Знакът на Върховния крал. Не на Върховното кралство, а неговият личен знак — на Ерклант. Кралят му беше дал това знаме вечерта след една тежка битка и оттогава графът го пазеше като талисман.
Той беше воин, стар воин, който познаваше цената на лоялността и стойността на пролятата кръв.
— Черния дракон — прошепна на себе си…
Никога не го беше срещал, дори не го беше виждал. Но се беше бил с един от изтърсаците му. Един „принц-дракон“, както ги наричаха. Имаха човешки външен вид, но носеха в себе си част от мощта на баща си. Това ги правеше опасни противници, способни да освободят сила от Тъмнина, която би помела първите редици на всяка армия.
Забелязвайки, че говори напразно, Дънкан дьо Фелн беше млъкнал. За момент се поколеба. По-умела в улавянето на емоциите, дъщеря му пое инициативата и стана, което накара Теожен да се изтръгне от спомените си.
— Забелязвам, че присъствието ми е излишно — каза Ейлин с очарователна усмивка. — Освен това е късно. Бихте ли ми показали къде е олтарът ви? Ще ми се да си събера мислите, преди да си тръгнем.