— На кого се молите? — попита граф Д’Аргор.
— Олтар, посветен на един или друг от Първите предци, ще е подходящ. Не се съмнявам, че ще отнесе молитвите ми до Етрил.
— Жена ми също се молеше на Дракона на сънищата. Ще заповядам да ви отворят нейния параклис — каза Теожен, без да показва чувството, което изпита при спомена за съпругата си.
Младата жена постави ръка на гърдите си и леко се поклони.
— Благодаря много, графе.
След като останаха сами, Теожен и Дънкан за момент запазиха мълчание. Графът беше станал, за да си налее друга чаша вино. Изпи го на един дъх и практично каза:
— Много е късно, за да попречим на отстъпването на Ангборн.
— Така е — съгласи се херцог Дьо Фелн. — Но трябва да се подготвим за бъдещето. Ако Върховното кралство беше на върха на мощта и славата си, перспективата за война с Иргаард трябваше да ни разтревожи, а в състоянието… По-добре да се молим, ако не предприемем никакви действия…
Граф Теожен д’Аргор не беше от хората, които се осланят на Първите. Или на когото и да било впрочем.
— Да се молим! — възкликна той.
— Да, графе. Да се молим. Да се молим, ако Черния дракон нападне, да ни нападне възможно най-късно. Да се молим данъкът, който Иргаард ще плати, да е достатъчен да напълни хазната, в противен случай да се молим Вестфалд да продължава да ни продава житото си на кредит. Да се молим чуждестранните банкери да не предявят твърде скоро иск за връщане на огромните суми, които са дали назаем на Короната. Да се молим провинцията да не пламне в бунт. Да се молим следващата зима да не е много тежка. И понеже сме на тази вълна, да се молим кралицата да намери някакво подобие на здрав разум. Да се молим, графе. Да се молим.
Теожен въздъхна. Седна, помисли, после попита:
— На какво се надявате от моя страна?
Херцогът се наведе напред и каза:
— Кралица Селиан се възползва от болестта на краля, за да упражнява регентска власт, която е не само опустошителна, но и незаконна. Така че ние имаме всички основания да ѝ се противопоставим. Ако се изправя против кралицата, големите благородници ще ме последват…
— Разбира се единствено за благото на Върховното кралство — иронизира го граф Д’Аргор.
Дънкан се усмихна криво.
— Разбира се, някои се надяват просто да си върнат титлите и почестите, които кралицата им отне, както отстрани и вас от Съвета. Но какво значение имат мотивите на един или друг? Става въпрос за спасението на кралството.
— Да, но ако е вярно, че големите благородници ще ви последват, вярно е също така, че дребните благородници на меча ще последват мен. Освен това искате да можете да разчитате на моите змейове. Ето защо искате да съм на ваша страна.
В цялото Върховно кралство нямаше по-добри ездачи на змейове от аргорските планинци. И само в Аргор умееха да обучават тези крилати влечуги за военни цели.
— Да, наистина — съгласи се херцогът. — С тази малка разлика, че не ви искам до себе си, а начело на всички нас.
Теожен се изсмя.
— Начело — каза той. — Гледай ти…
Замълча, после впи поглед в очите на Дънкан и каза:
— Така че моята глава да падне преди вашата, ако приключенийцето, което ми предлагате, нещо се обърка…
Херцогът се изправи и се възпротиви:
— Графе! Вие не…
Но Теожен го прекъсна, като избухна в смях:
— Шегувам се, Дънкан. Шегувам се… Седнете.
Но не го мислеше. След като отново стана сериозен, добави:
— Остава да ми предложите да вдигна оръжие против трона. Това може да потопи кралството в гражданска война.
— Не. Ако вие водите нашите войски, силно се съмнявам, че ще бъде пролята и капчица кръв и че ще има и един топовен изстрел. Когато види, че цялото кралство се е изправило против нея, кралицата не би могла да направи друго, освен да отстъпи пред нашите искания:
— А именно?
— Регентство, но този път законно, до оздравяването на краля.
— Ако кралят изобщо оздравее. И кой ще го упражнява това регентство?
— Съветът.
— В който ще заседавате вие.
— Вие също.
Замислен, Теожен поклати разсеяно глава с поглед, изгубен някъде.
— Ако кралицата не отстъпи — каза накрая сериозно, — това означава война. И тя ще бъде кървава.
След срещата си с графа Дънкан дьо Фелн отиде при дъщеря си, която го чакаше на двора заедно с другите конници. Загърната с голямата си мантия, вече беше възседнала коня си.