На отец Домнис му трябваше време да подбере думите си.
— Вече няма никакво съмнение, че Тъмнината е в него.
Лорн помръдна в съня си.
Тогава Алан хвана отец Домнис и го отведе встрани от леглото.
— Какво се опитвате да ми кажете, отче? Че няма надежда?
— Не! Несъмнено Лорн ще може да се очисти от Тъмнината, която е в него. Но трябва и той самият да го иска.
— Да го иска! Ама разбира се, че ще го иска! Как би могъл да не го иска?
Отец Домнис сметна за по-разумно да не противоречи на принца по този въпрос. Но той знаеше, че Тъмнината може да оказва неустоимо привличане. За някои тя беше ужасяваща, смъртоносна дрога, но те не можеха без нея, независимо от злото, което им причиняваше в крайна сметка.
— Ще бъде дълго и мъчително, синко.
— Дълго?
— Възможно е един живот да не стигне.
Настъпи сутринта, когато Лорн успя, седнал в леглото си, да се нахрани без помощ.
Това беше първото истинско хранене, след като един патрул го беше намерил в Бежофа и го беше донесъл все така в безсъзнание в двореца на губернатора.
— Ето това вече е удоволствие да се види — каза Алан, докато една прислужница отнасяше останките от обилния обяд, който Лорн беше погълнал с апетит.
Понеже прислужницата беше млада и хубава, Алан не се сдържа да я проследи с поглед. А тя, тъй като не беше глупава, му се усмихна крадешком, преди да затвори вратата.
— Как си? — попита Алан.
— Доста по-добре. Благодаря.
— Позволяваш ли да пусна малко слънце? Навън времето е прекрасно, а тук все едно има бдение над мъртъвци.
С притворени капаци на прозорците, стаята беше потънала в полумрак.
— Предпочитам да не го правиш — каза Лорн.
— О! Не се ли чувстваш добре?
Лорн каза „не“ с глава.
Наистина очите му бяха все така чувствителни към силната светлина. Особено дясното, което беше станало бледосиво, го болеше много: почти веднага започваше да се чувства сякаш някой забива нажежени до бяло игли в главата му.
Алан седна на леглото.
От това дюшекът се наклони и Лорн, който все още внимаваше и за най-дребните си движения, сгърчи лице от болка.
— Извинявай — каза принцът, като си даде сметка за своята непохватност.
— Ще… ще се оправя… — каза Лорн, като предпазливо се опитваше да заеме по-удобно положение.
Алан се постара повече да не мърда.
— Знаеш ли, че много се притеснихме?
— Ние? — попита Лорн.
— Добре. Аз много се притесних — поправи се принцът, като наблегна на „аз“. — Но какво те прихвана да изчезнеш така?
— Не… не зная…
— Отначало онази вечер те търсих навсякъде. Тъй като имах много лошо предчувствие, наредих да започне издирване. И чак на другия ден те намериха. В безсъзнание. И то в Бежофа! Кажи ми обаче какъв дявол си търсил в Бежофа?
— Дълга история.
— Няма проблем. Имам много време.
— Уморен съм, Алан.
— Не. Ще спиш, след като ми разкажеш кой те подреди така.
Тонът беше приятелски, но твърд.
Лорн познаваше достатъчно Алан, за да знае, че нямаше да го остави на спокойствие, преди да получи удовлетворение. Молбата на принца беше също така искрена, както безпокойството и въпросите му. Искаше да знае и щеше да узнае.
— Свидетели казват, че са те видели да тръгваш с една красива, тъмнокоса млада жена — каза принцът.
Лорн потвърди с кимване на глава.
И тогава разказа за срещата си с Елана, за капана, в който тя го беше примамила, и за момента, когато беше скочил през прозореца. Но скри пристъпа си на насилие, когато, убеден, че тя го мами, се беше опитал да я накара да говори. Не каза нищо и за Ирелис.
— Ще можеш ли да разпознаеш къщата, в която те е завела? — попита Алан.
— Мисля, че да.
— Ще се учудя, ако някой ни чака там, но може би са останали някакви следи. Наистина ли не знаеш какво искаха от теб онези типове?
— Да ме отвлекат. Но освен това…
— Тъй като ви бяха видели да тръгвате заедно, събрах някои сведения за тази Елана. Всъщност никой не знае коя е тя. И не беше в списъка на гостите.
— Не ѝ липсва дързост. Говореше с посланика на Иргаард и с теб, когато дойдох при тебе.
— Да. Трябва да е била по следите ти още от самото начало. Сигурно е мислела, че най-добрият начин да се доближи до теб е като мине през мен.
— И тъй като ти никога не можеш да устоиш на една красива жена…
— Преувеличаваш — възпротиви се Алан.
— Е, хайде де.