— И после?
— Ами… много ми е смътно. Спомням си, че паднах в реката и не зная точно как, но успях да не се удавя. После…
Още веднъж Лорн скри истината.
Разказа за Делио, но нищо не каза за кризата, през която беше минал, нито за отчаянието, нито за срама, нито за мъчителните тревоги, нито за болките, които беше изпитал до такава степен, че съжаляваше, че е жив. Наистина ли се надяваше да излъже Алан, или лъжеше самия себе си? Не можеше да каже. Може би искаше само да отложи за по-късно момента, когато щеше да се наложи да се изправи лице в лице със събитията от онази ужасна нощ. Но най-важното беше, че заради Тъмнината и заради властта, която тя имаше върху него, той лъжеше единствения си приятел.
Принцът обаче не беше глупав.
— Защо ме лъжеш? — попита той тъжно.
Лорн го погледна, без да може да каже и дума.
— Зная — продължи Алан, — че онази нощ ти се е случило нещо друго. Нещо ужасно, което отец Домнис нарича Призива…
Тъй като Лорн продължаваше да мълчи, Алан стана.
— Стражите те донесоха така, както те бяха намерили на улицата, където си лежал. А именно полумъртъв. И покрит с черна жлъч, която продължаваше да храчиш и след това… Това беше достатъчно на отец Домнис, за да разбере какво ти се е случило.
— Не… не си спомням всичко — опита Лорн.
— Престани! — ядоса се Алан, без да повишава глас. — Престани. Нищо не те задължава да ми се доверяваш. Нищо не ми дължиш. На никого нищо не дължиш. Но не ме прави на глупак. Ако не искаш да ми кажеш нещо, просто си кажи и това ще е достатъчно.
Гледаха се в продължение на един дълъг, много дълъг миг.
— Не искам да говоря за това — каза накрая Лорн, преди да извърне погледа си.
— Както желаеш. Но не мога да ти помогна против волята ти.
— Нищо не съм искал от теб, Алан. Остави ме на мира.
Този удар беше тежък за принца.
Лорн си възвърна силите.
След няколко дни вече беше в състояние да се разхожда в градините, като в началото се подпираше на бастун, а скоро вървеше и без него. Възстанови се и си наложи дълги и мъчителни упражнения. Не ставаше дума само да оздравее от раните си. Искаше да си върне силата, бързината и издръжливостта, които притежаваше преди Далрот. Освен това усилията, които полагаше, му пречеха да мисли и го караха да потъва в дълбок сън с настъпването на нощта. Така че се упражняваше от сутрин до вечер, прекарваше дълги самотни часове в оръжейната зала, където се упражняваше с меча, и вземаше от конюшнята коне, които изтощаваше докрай.
Двамата с Алан повече не се върнаха към мъчителния разговор, който бяха провели. Принцът очакваше приятелят му да съжали, дори да се извини, но Лорн не искаше повече да търси прошка от никого. Правеха се, че нищо не се е случило, но отношенията им станаха хладни и обтегнати. Алан беше обяснил какво се беше случило на отец Домнис, който се тревожеше. Тогава свещеникът беше взел страната на Лорн: несъмнено Тъмнината беше говорила. Алан беше разбрал. Но независимо от всичко, думите на Лорн го нараняваха.
Докато завършваше възстановяването си, Лорн трябваше да допусне, че макар и тялото му да си връщаше предишната си форма, очите му продължаваха да са все така чувствителни. За него беше мъчение да излезе навън, без да се е покрил, докато грее ярко слънце, и това беше слабост, с която в бъдеще трябваше да се съобразява. На първо време реши да носи кожена превръзка на дясното си око, но това пречеше на възприятията му и опасно намаляваше зрителното му поле. После отец Домнис намери решение и изработи правоъгълни очила, чиито опушени стъкла позволяваха на Лорн да вижда, без да бъде заслепяван. Отначало Лорн не показа особен ентусиазъм — още нямаше трийсет години и за него очилата подхождаха само на старците и на ерудитите, миришещи на мастило и хартия. Но трябваше да се примири с фактите и да приеме, че тези стъкла изпълняваха отлично задачата си.
С черните си коси, бледността, мълчанието, разноцветните си очи и тъмните дрехи, които носеше, тези очила сложиха последен щрих към аурата, която го обгръщаше. Без дори да става въпрос за печата на гърба на лявата му ръка, от него се излъчваше нещо мрачно и тревожещо. Хората свеждаха глави, когато го срещнеха по коридорите; не го поглеждаха освен скришом; шушукаха зад гърба му. Това не го притесняваше. Напротив, ценеше самотата. В нея намираше известна утеха — между четири стени на тишина и забрава.
Глава 15
Една сутрин Лорн заяви на Алан, че заминава.
— Кога?
— Днес.
Принцът прие удара, без да трепне.