— Аз също ще трябва да се реша да се прибера, така или иначе. Получих писмо от майка ми — вика ме в Ориал.
Наистина, писмото беше пристигнало преди няколко дни. Но Алан не искаше да отговори на повикването на кралицата, преди Лорн да се е възстановил напълно. Тогава си помисли да му предложи да дойде с него, но тъй като не се бяха сдобрили искрено, гордостта му попречи. Не искаше да изглежда сякаш се моли.
— Херцог дьо Фелн продължава с неговите игри — каза той в тона на разговора.
— Херцогът?
— Говоря ти за Дънкан.
Дънкан дьо Фелн.
Лорн почувства как стомахът му се свива.
Но не показа нищо. Само попита:
— Все така потънал в интригите, скъпият Дънкан?
Алан сдържа смеха си:
— Повече от всякога. Особено откакто властта на майка ми е оспорвана от онези, които са склонни да дадат ухо на приказките на херцога, и те стават все по-многобройни. Но дребното благородничество на меча му няма доверие, а без тях той никога нищо няма да успее да направи против трона…
— И ето че е херцог.
— Да. Той управлява дома на Фелн след смъртта на по-големия му брат. Докато племенникът му навърши пълнолетие.
— Горкият племенник. Съмнявам се, че ще доживее до дълбоки старини — каза Лорн.
Двамата с принца замълчаха неловко.
Няколкото думи, които размениха, бяха обикновено светско бърборене. Предназначени единствено да запълнят мълчанието и да прикрият лошите им взаимоотношения, те не бяха достойни за приятелството им.
Не бяха достойни за тях.
Алан въздъхна.
— Къде имаш намерение да отидеш? — попита той.
— В Сарм. Смятам да помоля Енцио да ме приеме за известно време.
Принцът почувства остра ревност.
— Ако искаш да видиш отново Алисия…
Не си довърши изречението, понеже видя как лицето на приятеля му се натъжи. Веднага съжали за думите си.
— Аз… Извинявай, Лорн. Не исках…
— Как е тя?
— Добре е.
— Тя дали е…?
— Омъжена? Не, но…
— Зная, Алан. Зная. Не е нужно да ми повтаряш неща, които зная много добре. Зная, че никога няма да се оженя за нея.
Лорн се беше насилил да остане невъзмутим, но споменът за Алисия беше пронизал душата и сърцето му като нажежено острие. Видя я отново — красива и крехка в деня, когато поиска ръката ѝ от баща ѝ — могъщия херцог на Сарм и Валанс. Видя я отново и в нощта, когато ги беше оставил двамата с брат ѝ Енцио на един кей в пристанището на Аленсия.
Почувства остра болка.
Принцът поиска да смени темата и попита:
— От какво имаш нужда?
Лорн вдигна рамене.
— Един добър кон. Пари. Храна. Един меч… Само най-необходимото.
— Добре. Но пътят до Сарм е дълъг.
— Зная.
— Вземи ескорт.
— Не.
— Ескорт от няколко човека. Ти сам ще ги избереш.
— Не, Алан.
— Нападнаха те в нощта на завръщането ти. Какво те кара да мислиш, че тези, които искаха да изчезнеш, няма да те нападнат отново?
— Ще бъда предпазлив.
— Знаеш не по-зле от мен, че това не винаги е достатъчно. Приеми ескорта, Лорн. Ще върнеш хората обратно веднага щом пристигнеш невредим в Сарм.
Принцът действително беше разтревожен и Лорн го разбра. Въпреки това се заинати и продължи да отказва — искаше да пътува сам, каквито и да са рисковете.
Алан неохотно спря да настоява.
— Както желаеш.
— Ще отида да се приготвя — каза Лорн.
Изчака, докато принцът мълчаливо гледаше на другата страна, наранен и отчаян от неговия отказ — за пореден път Лорн отказваше помощта му.
Лорн тръгна, но спря, преди да напусне стаята.
Поколеба се, после каза:
— Благодаря. За всичко.
Алан стоеше с гръб към него.
— Това е — отговори той хладно.
Един час по-късно в конюшните Лорн проверяваше дали конят му е достатъчно здрав и правилно оседлан, когато отец Домнис дойде при него.
— Разбрах, че заминавате, синко.
— Така е — отговори Лорн, без да прекъсва работата си.
— Принцът се тревожи за вас.
— Той ли ви изпраща?
— Не. Но аз споделям тревогите му.
Лорн запази мълчание и повдигна едно по едно копитата на коня.
Белият свещеник настоя:
— Криза като тази… като тази, която изпитахте, може да се повтори.
— Зная.
— Ако това се случи, по-добре ще е да не сте сам.
— Да, несъмнено.
Настъпи ново мълчание, но този път Лорн заговори пръв:
— Чуйте ме, отче. Зная от каква болест страдам. Но изборът, който имам, е много прост. Или да живея в страх от нов Призив, който ще дойде, ако трябва да дойде, каквото и да направя. Или да поема риска да изживея живота си.