Гласът му замря.
Обезсилен, старият крал знаеше, че Иргаард никога нямаше да бъде лоялен съюзник. Преди няколко години той самият беше позволил да го убедят и беше опитал да постигне сближаване. Чиста загуба на време. Омразата на Черния дракон към Върховното кралство беше твърде дълбока и твърде отколешна. Той царуваше над Иргаард още от времето на Мрака и смъртно ненавиждаше Ейрал — Белия дракон на познанието и светлината. А Ейрал беше покровител на Върховното кралство. Открай време той беше обект на преклонение и неговите оракули продължаваха да напътстват Върховните крале.
— Не зная какво подклажда Иргаард — призна Ерклант II. — Знам само, че Ангборн му е отстъпен на никаква цена и с пълно презрение към кръвта, пролята за освобождаването на Свободните градове. Но върхът… Върхът е, че трябва да се страхуваме почти толкова от искрен съюз с Иргаард, колкото от предателство от страна на Черния дракон. Защото другите кралства имат всички основания да се тревожат, като виждат как двете най-могъщи кралства в Имелор се съюзяват. Засега си мълчат и не предприемат нищо. Но дълго ли няма да реагират?
Раменете му се отпуснаха, после старият крал се изправи, като усети движение в мрака.
— Все пак остава една надежда. Знаеш ли, Лорн скоро ще бъде тук. Изпратих моите стражи да го намерят. Скоро ще го доведат… Отгледах го като мой син и мислех, че ме е предал, но това беше грешка. Всъщност винаги ми е бил верен и Пазителите казват, че…
Прекъсна го шум, подобен на стържене на метал по камък.
— Да — продължи Върховният крал. — Той се връща от Далрот и аз знам много добре какво означава това… Три години. Цяла вечност. Да, цяла вечност…
Мислите му отново избягаха.
Когато старият крал си тръгна, когато високите порти се затвориха зад него, а жертвениците бяха угасени, около каменните тронове се появиха сенки, отвориха се червени очи и глухо ръмжане се издигна от планината.
Глава 17
След пожертването на Дракона-крал и бедствието, което последва, след поглъщането на провинция Елариас и раждането на Сграбчващото море, дълго след края на Последната война на мрака, Мъртвите земи останаха прокълнати и опустошени, подчинени на Тъмнината, която се просмукваше и в земята, и във водата, и в камъните и във вятъра.
Напускайки Самаранд, Лорн не тръгна по долината на Ейрдър, която щеше да го отведе право в сърцето на Върховното кралство. Яздеше на запад, няколко дни пътува покрай морето на Градовете, после потегли на юг. Намерението му беше да прекоси провинция Исерн до Бренвост. После щеше да се качи на първия кораб, отплаващ към Лорианд, с който щеше да стигне до херцогствата Сарм и Валанс. Това не беше най-краткият път, нито пък най-лесният. Но Лорн знаеше, че го грози заплаха, и макар да беше отказал ескорта, който Алан му предлагаше, все пак му се струваше по-разумно да минава през по-заобиколни пътища. Освен това за него целта беше по-маловажна от пътуването, което смяташе да използва за размисъл. Дори не знаеше дали ще стигне до края, но това не го вълнуваше.
Болестта на краля, регентството на кралицата, отстъпването на Ангборн и лукавствата на Иргаард му бяха безразлични. Както и съмненията и тревогите на Алан. Както и Ирелис. И дори Тъмнината. Лорн вече не беше същият. Не чувстваше никакъв дълг към Върховното кралство, нито към Върховния крал. Искаше повече да няма нищо общо с никого. Жадуваше само за едно: да го оставят на мира. Искаше да пътува дълго и напълно сам, неузнаваем.
Искаше да забрави.
Да избяга.
И може би дори да се изгуби.
Провинция Исерн се простираше на изток от диви планини и на запад от Мъртвите земи. Тук-там имаше по някоя отдалечена ферма. Беше ценна само поради кралския път, свързващ Свободните градове с крайбрежието и с Бренвост — едно от най-богатите и посещавани пристанища на Сграбчващото море. Стоки и търговци всеки ден поемаха по този път, независимо от бандитите, които вилнееха, откакто Върховното кралство беше изтеглило — понеже не можеше да ги поддържа — войските, които пазеха областта. Сега все по-многобройни банди ограбваха пътниците, а после бързо намираха убежище в близките хълмове.
Сигурност имаше единствено в големите странноприемници по пътя. Напълно независими, те бяха укрепени и защитавани от наемници. В тях можеше да се спи и да се яде, а освен това да се смени коня, да се подкове отново или да се поправи колелото на каруцата. Всичко обаче беше много скъпо. Наемът на одър беше колкото за стая, а купа бульон струваше колкото дивеч. Но стените бяха високи, камъните здрави, а портите яки. Тук човек можеше да си отпочине и да се отпусне спокойно между два дни път, преминали в постоянна тревога. И толкова по-зле за тези, които нямаха средства или предпочитаха да си спестят парите.