Първите две нощи Лорн прекара под открито небе. Всеки път се отдалечаваше от пътя и се стараеше да намери закътано място, откъдето да не може да се види огъня, нито да се чуе коня. Спокойно можеше да си позволи няколко нощи в странноприемница. Предпочиташе обаче самотата и не се уморяваше да съзерцава Голямата мъглявина над себе си. Тази гледка ужасно му беше липсвала в Далрот. Освен това очите му реагираха на най-слабите светлини и той се наслаждаваше на детайли, които другите не различаваха. Всичко — най-малката звездичка, най-малката спирала, най-малкият млечен рояк — се появяваше пред очите му със съвършена отчетливост без тъмните му стъкла, сякаш беше станал по-приспособен, също като някои животни, към нощния, отколкото към дневния живот.
Вечерта на третия ден обаче Лорн се реши да си почине в една странноприемница. Мисълта да хапне сготвена храна и да спи в хубаво легло доста го изкушаваше. Може би дори щеше да остане един-два дни, но само ако можеше да наеме сам една спокойна стая. Конят му също имаше нужда от почивка, а и от нова подкова на предния десен крак — да прекара малко време в конюшнята щеше да му се отрази прекрасно.
Освен това по пътя беше преживял една малка криза в края на следобеда. Беше започнала с болки в ръката и в дланта. После дойдоха треперенето и началото на треската. За щастие, достатъчно беше Лорн да се съсредоточи и няколко пъти да си поеме дълбоко въздух, за да спре кризата. Сега обаче предчувстваше следващата. По всичко личеше, че щеше да е скорошна и тежка. Предпочиташе да го връхлети на място, където някой можеше да му се притече на помощ и да се погрижи за него. Тази идея никак не го радваше. Да се съобразява с тези кризи, означаваше да признае властта, която Тъмнината имаше над него. Но знаеше, че засега трябваше да се съобразява с нея. Да се прави, че няма нищо, си беше чисто самоубийство. Тъмнината беше противник, с когото не можеше да не се съобразява.
Леко встрани от пътя, странноприемницата беше построена над река, чието течение задвижваше едно колело с перки. Дебелите ѝ стени пазеха не само самата нея, но и конюшня, ковачница, плевник, цял заден двор, зеленчукова градина и няколко плодни дървета, фурна, мелница и параклис, посветен на Дракона-крал.
Веднага щом слезе от коня, Лорн го повери на слугата от конюшнята, после, като се освежи с вода от поилката, дискретно разгледа мястото. Странноприемницата беше оживена, приятна и уютна. И сигурно процъфтяваше, защото се строеше още една сграда, несъмнено предназначена да приюти още стаи. По стените стражите оглеждаха околността, а от време на време хвърляха и по един поглед вътре. Други пазеха портата. Лорн се запита колко ли струваха тези мъже. Времената бяха смутни и всеки, който носеше меч, можеше да стане наемник. Но присъствието на тези мъже разколебаваше бандитите да нападат. В крайна сметка, от тях не се искаше повече…
Лорн поиска стая само за себе си, което не зарадва особено ханджията, защото — като всички ханджии — той не даваше под наем стаи, а места във всяко легло. Всъщност беше му останало само едно голямо легло в една голяма стая — много приятна за почивка, чиито качества той надълго и нашироко похвали. Лорн нае и леглото, и стаята. Той плати веднага и това, прибавено към страховития му вид и към безстрастния поглед на тъмните му очила, окончателно убеди собственика да му даде ключа без повече приказки.
Тази вечер Лорн поиска топла баня и предпочете да вечеря сам в стаята си. Излезе само за да се убеди, че конят му е в добри ръце, след което подпря вратата с един стол, затвори капаците на прозорците и потъна в неспокоен сън. Не знаеше, че веднага го бяха познали и че в момента, когато заспиваше, един мъж препускаше с всички сили в нощта към щедрото възнаграждение, което му беше обещано.
Глава 18
На другата сутрин, понеже белегът му от Тъмнината го болеше и му се струваше, че дясното му око беше още по-чувствително към светлината, отколкото обикновено, Лорн остана в полумрака на стаята си. Почина си, поспа, прие болката търпеливо и зачака.