— Така че предпочитате да заминете… — каза той.
— Да заминем? — жената се усмихна тъжно. — Ако бяхме заминали, нещата ни нямаше да са побрани в една каручка. Не сме заминали, господине. Избягахме.
Лорн се изправи.
— Избягали сте? Как така?
Покани с ръка жената да седне на неговия стол. Тя се поколеба за миг, но бързо се предаде на умората си и охотно прие да седне за малко на сянка с дъщеря си на коленете.
— Казвахте, че със съпруга си сте избягали от Ангборн?
— Да, господине.
Като отговаряше на въпросите на Лорн, тя обясни, че вече няколко месеца на жителите на Ангборн не беше разрешено да напускат. Бъдещите иргаардски власти се страхуваха, че всички ще се втурнат да бягат след отстъпването на града, така че напускането беше забранено и тези, които излизаха извън града, нямаха право да вземат със себе си повече от необходимото за обикновено пътуване. Невъзможно беше дори да продадеш къщата или имотите си. Който тръгнеше, трябваше да остави всичко или почти всичко зад себе си.
Лорн искаше да разбере повече, но съпругът на жената дойде и подозрително попита:
— Наред ли е всичко?
— Да — отвърна съпругата му. — Почивах си за малко, това е.
Тя стана, а мъжът взе дъщеричката им на ръце.
— Довиждане — каза жената.
— Довиждане — каза Лорн и кимна на мъжа, който побърза да отведе семейството си.
Вечерта Лорн отиде да хапне в общата зала.
Макар да не го предизвика с действията си, влизането му беше забелязано. Тъмните му дрехи всяваха тревожност, очилата му будеха интерес, така че разговорите замряха, докато той сядаше на едно свободно място, прекрачвайки пейката.
После, след като поръча, хората продължиха разговорите си.
Лорн вечеряше, без да каже дума, но слушаше приказките около себе си. Съседите му тихо обсъждаха цените на ханджията.
Естествено, за да се оплакват:
— Това е грабеж. Чист грабеж.
— Като че ли техните кокошки са хранени със златни зърна.
— А морковите им все едно в коприна растат!
— А, да! Добре се възползват…
— Като се замислиш, нямаме избор, все ще те оберат — дали тук, дали вън.
— Но тук не рискуваш да ти прережат гърлото.
— Абе, това още не се знае.
— Как така?
Разговорът промени посоката си.
— Бандитите стават все повече и повече. И все по-дръзки. Ще видите, че един ден ще нападнат някоя странноприемница.
— Мислите ли?
— Направо съм сигурен! Къде отсядат най-богатите пътници, освен на места като това?
— Вярно е.
— А мислите ли, че бандитите не си казват същото?
— Но все пак има стени. И пазачи.
— Стените могат да бъдат прескочени. А пазачите — да бъдат убити. Или купени. Ще видите, че някоя вечер ще заспим, уверени, че сме на сигурно място, а после ще се окажем заклани в съня си…
— Достатъчно — каза Лорн с тон, който не търпеше възражение.
Тримата търговци, които разговаряха близо до него, млъкнаха, а вместо обяснение, Лорн посочи малката Идия.
Случайността беше пожелала да вечеря на една и съща маса с нея и родителите ѝ. Впрочем баща ѝ и майка ѝ, уморени и твърде заети да обсъждат малкото пари, които им бяха останали до края на пътуването, не бяха забелязали, че момиченцето не изпускаше дума от разговора на търговците и вече гледаше с широко ококорени очи. Притеснени, търговците се извиниха и повече не казаха и дума до края на вечерята.
Лорн обаче не се тревожеше прекалено за това, което Идия можеше да чуе. Белегът от Тъмнината го болеше силно и болката обхващаше цялата ръка. Беше му ту топло, ту студено и вече чувстваше как по челото му избива пот. Кризата, от която се страхуваше от няколко дни, започваше.
Стана, излезе с колкото се може по-уверена крачка и когато се скри от погледите, няколко пъти си пое дълбоко въздух. Вкопчен в един парапет, той се мъчеше да запази контрол, но разбра, че тази битка беше предварително изгубена. Трябваше да стигне до стаята си и да легне, докато все още имаше силата да го направи сам. Запита се дали нямаше да е по-добре, ако беше предупредил ханджията, че е болен, за да му хвърлят по едно око при нужда. Гордостта му, тя не му беше позволила и сега вече беше твърде късно.
До стаята му се стигаше през една галерия, на чийто под дъските бяха поставени на разстояние една от друга.
Лорн започна да се качва по стълбата, която водеше към нея, като се държеше за перилата и от високото бе един от първите — заедно с наемниците, стоящи на пост, — които видяха каретата, носеща се бързо по пътя. Ескортирана от конници, тя влезе в двора сред силен тропот от копита, подкови и скърцане на оси. Това внезапно пристигане разтревожи странноприемницата и бързо изкара всички навън. Дори Лорн остана на прага на стаята си и подтикван от любопитство, наблюдаваше от галерията.