— Затворете портите! — изрева кочияшът, докато опъваше юздите, за да спре каретата. — Затворете портите! Нападнаха ни!
Докато затваряха тежката порта, Лорн, който отгоре можеше да види над стените, обиколи околностите с поглед на слабата светлина на полумрака. Но взорът му беше мътен — сякаш гледаше през движещ се воал. Отказа се и се съсредоточи върху кочияша, който беше скочил пред странноприемницата и разказваше, че бандити им били направили засада, но те успели да си проправят път. Тревожните въпроси валяха от всички страни. Къде беше засадата? Колко бяха бандитите? Бяха ли проследили каретата?
Каретата.
Въпреки че му беше трудно да се съсредоточи, Лорн си каза, че този или тези, които кочияшът возеше, още не се бяха показали. После забеляза, че конниците от ескорта бяха слезли от конете, но само малцина от тях стояха до каретата, която се предполагаше, че трябва да пазят. Повечето вече дискретно се бяха разпръснали, докато кочияшът привличаше цялото внимание към себе си.
Нещо се подготвяше.
Нещо, което Лорн предчувстваше и знаеше, че предстои, но без да може ясно да каже какво е то.
Разбра, когато видя кой слезе от каретата.
Тъмнокоса, млада, красива.
Беше казала, че се казва Елана и няколко седмици преди това се беше опитала да го отвлече в Самаранд.
Отначало той си помисли, че бълнува, че треската му и Тъмнината си играеха с него. Но разпозна младата жена без никакво съмнение, когато тя вдигна очи към него, сякаш знаеше точно къде да го намери, и той срещна погледа ѝ.
Тя му се усмихна.
Лорн изруга и бързо влезе в стаята си, като я заключи и подпря вратата с един стол. Трескав, развълнуван, той крачеше напред-назад, като се опитваше да се съсредоточи. Трябваше да помисли. Бързо. Нищо обаче не му хрумваше, мислите му се блъскаха, надпреварваха, изтриваха се една друга, а от болката в ръката му се виеше свят.
Те бяха тук за него.
За да го отвлекат. Ирелис не беше успял в Самаранд, но не се беше отказал.
Не беше в състояние да се бие.
Трябваше да бяга.
Като най-напред напусне тази стая, в която сам се беше хванал в капан…
Изведнъж Лорн си даде сметка, че от двора долитаха уплашени викове и шумове от битка. Веднага след това някой се опита да отвори вратата.
Инстинктът му на воин надделя.
Извади меча си от ножницата, пъхна здравата си ръка в ремъка на чантата си, отвори прозореца и прекрачи. Прозорецът беше на три метра от земята, зад главната постройка. Без да може да разчита на лявата си ръка, той не толкова скочи, а колкото падна в празнотата в момента, когато вратата беше разбита с ритници. Заболя го, но не беше ранен и накуцвайки леко, отиде да погледне зад ъгъла.
Трябваше да се съсредоточи, за да може погледът му да свикне, докато едри капки пот щипеха очите му.
В укрепената странноприемница цареше хаос. На светлината на факлите и фенерите войниците, които ескортираха Елана, нападаха наемниците и овладяваха помещенията, като удряха всеки, който се окажеше на пътя им, и блъскаха мъже, жени и деца.
Един мъж се надвеси от прозореца на стаята на Лорн.
— Тук е!
Лорн се втурна в бъркотията, като извади меча си.
Удари един войник отблизо, избегна чисто инстинктивно нападението на друг и отвърна, прерязвайки едно гърло.
— Тук!
Лорн се обърна, не можа да види Елана, но разбра, че тя вика и го сочи с пръст откъм галерията. Един войник се нахвърли върху него и Лорн удари слепешката. Веднъж. Два пъти. Удари друг застрашителен силует, преди да усети как топла кръв опръска лицето му. Светът се беше превърнал в сломяващо безредие, настръхнало от звуци, викове, прекатурени форми, наситени цветове. Лорн изгуби усещане за себе си и отново стана ужасения луд, който беше побягнал под бурята в Далрот. Пропадна в пропаст от насилие, ревящи призраци, примитивни страхове и дивашки инстинкти. Не знаеше нито кого напада, нито от кого се защитава — войници или наемници, може би невинни.
Когато се осъзна, беше на кон, ранен, държеше юздите със същата ръка, с която стискаше окървавения меч. Животното се изправи на задните си крака, като цвилеше паникьосано пред портата в зида. Беше ли забравил, че наемниците я бяха затворили след като влетя каретата? Или просто не беше помислил за това, отнесен от бълнуване, което му пречеше да мисли?