Освен това портата беше висока и здраво залостена, а стените, които трябваше да го пазят, се бяха превърнали в капан без изход.
Освен ако…
— Предайте се! — извика му Елана. — Всичко свърши.
С пресъхнала уста и болки в очите, почти повален от мигрената, която пробиваше слепоочията му, Лорн направи усилие да прецени ситуацията.
Елана и войниците ѝ го заобикаляха. На двора, осеян с трупове, вече не се биеха. Клиентите се бяха скрили в постройките и тревожно наблюдаваха през прозорците.
Лорн прибра меча си…
Преди да пришпори с токовете си.
Решен да използва всичко на всяка цена, той блъсна един войник, принуди още неколцина да се отдръпнат и като набираше все по-голяма скорост, прекоси двора в галоп по посока на строящата се пристройка.
Елана разбра какво мисли да направи.
— Не! — изкрещя тя. — Ще се…
Но не довърши.
Работниците бяха сложили една полегата дъска, за да могат да качват материалите си на първия етаж, който все още представляваше само площадка с подаващи се части от стени, зарината с инструменти, чували, дъски и натрупани тухли.
Лорн скочи на дъската, без да намалява.
Тя простена, изскърца, спука се и накрая падна в облак прах. Конят направи един скок, когато дъската изчезна под него и премина над етажа като оръдейно гюле, после препусна по това, което един ден щеше да бъде коридор, завършващ с прозорец.
Изплашено, запенено, животното се хвърли в празнотата и прескочи зида.
Лорн изчезна в нощта.
Глава 19
Лорн се събуди на сутринта, легнал в тревата, с десния си юмрук стискаше юздите на коня си, който кротко пасеше. Трудно се раздвижи, тялото го болеше, а остатък от черна жлъч беше полепнал по бузата и брадичката му. Седна, изтри се и бавно започна да си припомня.
След като беше избягал от укрепения хан, беше препускал, докато имаше сили. После, тъй като конят му не можеше повече, беше продължил ходом, като се мъчеше да остане в съзнание и се клатушкаше на седлото, преди да припадне и да се строполи като чувал. Възбудата от битката и инстинктът за оцеляване му бяха позволили да издържи, но накрая Тъмнината го победи.
А можеше ли да бъде другояче?
Лорн въздъхна.
Беше жив и беше свободен. Това стигаше.
Но мъжете на Ирелис сигурно се бяха спуснали по петите му още на разсъмване. Лорн наистина се съмняваше, че Елана ще се откаже сега, след всичко, което беше опитала.
Беше изгубил достатъчно много време.
Лорн се изправи с изкривено от болка лице, видя, че ръката му беше ранена, но не беше нещо сериозно, и възседна коня си.
Лорн продължи да пътува на юг, като непрекъснато лъкатушеше, минаваше по каменисти пътеки и през поточета, за да заличи следите си. Внимаваше, но не се беше отказал от намерението си да достигне Бренвост на Сграбчващото море. Градът беше голям. Можеше лесно да се скрие в него, преди да отплава. Впрочем възможностите, които му се предлагаха, бяха нищожни. На изток дивите планини препречваха хоризонта. Ако се откажеше да пътува към крайбрежието, нямаше друг избор, освен да поеме към Свободните градове и да навлезе на запад в Мъртвите земи.
Лорн продължи да язди три дни и си мислеше, че е объркал преследвачите си, когато една вечер забеляза трима конници на един хребет. Значи бяха открили следите му. Или поне търсеха в правилната посока. Но как? Хипотезата за добър преследвач беше достатъчно обяснение, но Лорн намери отговора, когато на следния ден забеляза крилати форми под облаците и имаше време, колкото да се скрие.
Змейове.
Ездачи на змейове кръстосваха небето и оглеждаха областта. Дали Ирелис ги беше извикал, за да помогнат на Елана и нейните хора в търсенето? Трудно му беше да го повярва, но трябваше да приеме очевидното: тези, които го преследваха, разполагаха с големи, ама много големи средства.
Трябваше да вземе решение.
Когато се стъмни, Лорн се погрижи за коня си и хапна къшей хляб и малко сушено месо. После, скрит в една борова горичка, в която беше принуден да прекара следобеда, за да избяга от ездачите на змейове, седна с лице към мрака. С поглед, вперен в далечината, той мислеше и разсеяно разтриваше китката и белязаната си ръка през превръзката, покриваща белега.
Сега вече трябваше да дебне и небето, и хоризонта и да пътува нощем колкото можеше. Но дори и така рискът да бъде хванат отново беше твърде голям, ако продължеше на юг. Впрочем конниците сигурно бяха разбрали, че се опитваше да достигне Бренвост. Ако искаше да им се изплъзне, трябваше още отсега да поеме в друга посока, но в коя? И дума не можеше да става да се върне към Свободните градове — дори и да успееше, там сигурно го чакаха. Да тръгне на изток? Това означаваше да поеме риска да го видят ездачите на змейове и да го хванат преди да стигне до планините. Тогава какво?