Да потъне в Мъртвите земи?
Областта, която се простираше на запад, докъдето ти видят очите, беше подложена на разрухата на Тъмнината по времето на Мрака. Дълго време животът в нея беше обречен, защото водата, въздухът, почвата — всичко в нея беше отровено. После малко по малко природата си възвърна правата, ала без да победи истински, като понякога раждаше разни чудовища. Днес Мъртвите земи бяха една огромна ивица — враждебна и дива. Там Тъмнината вече представляваше истинска опасност само на някои много отдалечени места.
Или поне Лорн се надяваше да е така.
Защото мисълта да поеме към Мъртвите земи му се нравеше все повече. Разбира се, имаше риск. Но имаше ли друг избор за него? Беше убеден, че в крайна сметка или някой ездач на змей, или някой конник щеше да го види, освен ако не изненадаше преследвачите си. При това не ставаше дума да отиде далеч навътре в Мъртвите земи. Само да направи един лек завой, като мине през тях, за да може да достигне до брега на Сграбчващото море без неприятности. Може би в крайна сметка щеше да успее дори да стигне до Бренвост.
Освен това…
Освен това интуицията му подсказваше, че трябва да иде в Мъртвите земи. Без да може да го обясни, той чувстваше, че пътуването, което беше започнал, минаваше оттам. Може би нещо го чакаше там. Или някой. Предусещаше някаква необходимост, прибавена към обещанието — неясно, смътно — за помощ и подкрепа.
Лорн си даде достатъчно време да помисли добре, седеше неподвижно, а залязващите светлини на настъпващия мрак се отразяваха в тъмните стъкла на очилата му. Претегли всички плюсове и минуси, после погледна коня си. Не беше същият кон, с който беше дошъл в странноприемницата. Сигурно го беше откраднал от някой от конниците, които ескортираха каретата. Този кон му беше служил добре. Дори му беше спасил живота, но Лорн беше загубил от размяната. Това животно нямаше нито издръжливостта, нито скоростта на бойния кон, който беше принуден да остави в конюшнята на хана. С него нямаше да стигне далеч, ако продължаваше както досега…
Скоро взе решение.
Лорн за последен път провери екипировката си, прегледа храната, която му оставаше, и когато нощта се спусна, възседна уморения си кон. На бледата светлина на Голямата мъглявина потегли към далечния хоризонт на една ветровита, отчайваща пустош, където под огромното небе гигантски синкави скали разкъсваха пространствата от кафяв и червеникав лишей.
Глава 20
Лорн срещна Тъмнината на третата нощ.
Отначало се изненада, но това наистина беше мъгла на Тъмнината, която се беше надигнала и тегнеше над пустошта. Предпазливо се изкачи на една надвиснала скала и се изправи на стремената, за да огледа. Пред него мъглата образуваше червено море от па̀ра. Сякаш се издигаше от вътрешностите на света и се разстилаше, напредваше от едната и от другата страна към стария павиран път, по който той се движеше.
Лорн се обърна на седлото.
Тъмнината покриваше хоризонта зад него и напредваше — огромна и неподвижна, обхващаща целия път. Ако се забавеше прекалено, щеше да се окаже изолиран на високата скала. Но вече и дума не можеше да става да продължи по пътя.
Смутен, Лорн разтърка белязаната си ръка, която го сърбеше. Знаеше, че би трябвало да се страхува, да е ужасѐн от Тъмнината, която го заобикаляше и заплашваше да го погълне. Но той не просто я виждаше. Той я усещаше. Чувстваше силата ѝ с плътта си. Беше като бавно настръхване, което минаваше под кожата му и се събираше като топка на дъното на корема му. Но присъствието на Тъмнината не събуждаше в него нито страх, нито отчаяние. Напротив, тя беше едно близко, успокояващо присъствие. Искаше само да си го върне, да го обгърне, да го приеме в себе си, както го беше приела в Далрот.
Беше толкова лесно.
Достатъчно беше да се отпусне…
Лорн потрепери, когато разбра какво му се случва. Отец Домнис беше прав: Лорн отново чу Призива. Но сега Тъмнината беше тук, съвсем наблизо. И Призивът не се беше появил с болезнена криза, а с привличане, съблазняване, омагьосване, приело облика на разумно решение.
Да навлезе в Мъртвите земи, за да избяга от преследвачите си, се беше оказало лудост. Сега Лорн си даваше сметка за това и се чудеше дали не беше навлязъл прекалено навътре?