Невъзможно.
Не можеше да е изминал десетките левги, които го отделяха от областите, където Тъмнината беше способна да се появи с такава мощ. Освен това вече се насочваше на юг, а не на запад. Така че или властта на Тъмнината навсякъде в Мъртвите земи беше по-силна, отколкото се смяташе, или се случваше нещо необичайно.
Тогава Лорн вдигна поглед към нощното небе и се прокле. Тъмночервени петна, приличащи на кървави морета, се появиха върху сивата луна, а в това време Мъглявината се оцветяваше в яркочервено.
Нощ на Тъмнината.
И по-точно нощ, когато Тъмнината проявяваше силата си навсякъде, където се намираше. Някога, по времето на Мрака, всички нощи били нощи на Тъмнината и дори днес все още понякога се случваха, макар да не можеше винаги да се предвидят. Колкото и страшни да бяха, каквито и лоши поличби да вещаеха, те се оказваха почти безобидни там, където Тъмнината не беше. Но върху местата и съществата, в които Тъмнината бе проникнала…
Изведнъж конят нервно се раздвижи.
Лорн разбра защо: бяха се появили някакви същества. Бяха още далеч, но бързо се приближаваха в мъглата. Вълци. Големи, черни и силни. Големи и тежки като глигани, те ловуваха в глутница.
Лорн се върна на пътя и препусна в галоп.
Виждайки, че плячката им се изплъзва, вълците веднага се отклониха, за да минат напряко през степта. С периферното си зрение Лорн видя глутницата, която заплашваше да го настигне по по-прекия път, но не искаше да рискува да излезе от пътя. Готов да изтощи коня си до последно, той го пришпори, накара го да удвои усилията си и мина пред вълците в мига, когато те се изравниха с него на павирания път. Един от тях скочи и беше посрещнат във въздуха от удар с меча, който го изкорми. Това обаче не отказа другите. С оголени зъби и лъщящи бърни, с лапи, влачещи всякакви дрипи, те не намалиха скоростта си и бягаха покрай пътя в преследване на конника. Зад тях мъглата, която се затваряше плътно, погълна агонизиращия вълк.
Лорн препускаше с всички сили, подкованите копита на коня му чаткаха устремено по паважа. Той знаеше, че конят ще изгуби сили преди вълците. Знаеше, че в края на краищата щяха да го настигнат и да го повалят, когато се изтощи, ако не паднеше преди това. Това не бяха обикновени вълци. Големината и масата им бяха достатъчни, за да се убеди в това, а пламналите им очи издаваха властта на Тъмнината върху тях. Дали ги беше покварила, или създала? Нямаше значение. Водени от кървав бяс, те нямаше да се откажат.
Така че единственото спасение беше в бягството.
Но за колко време?
Лорн усещаше как конят му отслабва, докато глутницата го настигаше. Два вълка дори тичаха наравно с него от едната и от другата страна на пътя. Сигурно чакаха трети да нападне отзад и да събори на земята коня и конника. Лорн не беше прибрал меча си. Напразно. Сега вълците предпазливо се държаха на разстояние.
Неуморни.
Ожесточени.
Лорн вече очакваше само едно. Струваше му се неизбежно конят му, полудял от ужас, да се строполи под него в един или друг момент. Не се надяваше и на чудо дори, когато видя могилата.
Могили осейваха Мъртвите земи. Те приютяваха стари гробове. На тях винаги имаше по три свещени камъка, които държаха Тъмнината на разстояние. Лорн не знаеше нито как, нито защо. Дори не знаеше дали беше вярно, а и нямаше никакво значение. Тази могила се извисяваше пред него, леко встрани от пътя и сякаш беше предназначена за него. Подобна на остров, тя самотно се къпеше в червената мъгла.
Лорн остана на пътя колкото дълго успя. После, когато видя, че един вълк вече го настигаше и беше готов всеки момент да скочи върху задницата на коня му, той рязко изви към могилата. Изненадана, глутницата трябваше внезапно да се обърне, преди да продължи преследването. Лорн вече яздеше през степта и цепеше плътната мъгла, която полепваше по хълбоците на коня, потънал в пяна, и се раздираше на парцали.
Вълците го настигнаха, когато се добра до могилата и откри, че тя е обградена от пръстен стърчащи камъни. Понесен в галоп, конят скочи. Невъзможен скок. Разпори си корема на един камък и падна. Изхвърлен от седлото, Лорн се претърколи малко по-далеч. Все още стискащ меча в ръка, той се изправи, докато конят му, неспособен да стане, се защитаваше, хлъзгайки се в собствените си вътрешности в подножието на могилата, като изпочупи няколко камъка под тежестта си и цвилеше от болка и страх. Лорн нямаше време да се разтревожи за него. Вълците вече изскачаха извън мъглата, над пръстена от камъни. Бяха шест. Единият се надяна на камък. Три се нахвърлиха да довършат изкормения кон, който се бореше. Два се втурнаха към Лорн.