Лорн преряза гърлото на първия, завъртя се около себе си и удари втория в мига, когато той се хвърляше върху него. Рани го в рамото, но животното не се отказа. Вълкът веднага се спусна отново. Лорн ловко го избегна и му нанесе страшен удар в тила, който почти го обезглави. Убито на място, животното рухна.
Тогава Лорн се обърна към трите вълка, които вече бяха привършили с коня и се приближаваха с ръмжене към него. Лорн се приготви да се отбранява. Държеше меча си с две ръце, здраво стъпил на краката си. Погледът му беше сигурен, а дишането — равномерно. Въпреки това се съмняваше, че ще може да победи в тази битка. Сърцето му бясно биеше. Но той беше воин, а воините умираха в битка.
Видя, че вълците, все така застрашителни, се разпръскват, за да го обградят, и бавно започна да отстъпва. Стъпка, после втора, без да изпуска вълците от поглед — изкачи се бавно по могилата и стигна до големите изправени камъни.
И тук, с гръб, опрян в камъните, зачака…
Вълците ръмжаха оглушително, но се колебаеха, озъбени, посягаха с муцуните си към Лорн, който се мъчеше да държи и трите под око.
Изведнъж единият от тях се хвърли напред, което даде знак на глутницата.
Лорн хвана най-бързия, докато скачаше. Счупи челюстта му с един ритник, преди да забие меча си между очите му и да му разбие черепа. После хвана за гърлото единия вълк, който се беше изправил на задните си лапи, за да го нападне и заби острието в корема му чак до дръжката. Отърва се с рамо, раздрано от острите нокти на животното, преди да изтегли меча си и да го вдигне към последния вълк, който скачаше върху него. Животното се надяна на стоманеното острие. Но въпреки острието, забито в гърдите му, то събори Лорн, като тежко падна върху него и опита да го захапе за врата. С обляно от кървави лиги лице, Лорн трябваше да пусне оръжието си, за да хване муцуната на животното с две ръце и да го държи на разстояние. Известно време се бориха, докато накрая вълкът се изтощи и Лорн успя да се изправи и да го възседне. С ръка, захапана от резците на чудовището, той опипом намери камата, пъхната в ботуша му, и няколко пъти я заби в хълбока на вълка. Ожесточи се, удряше и удряше.
Накрая вълкът вече не мърдаше…
Лорн се претърколи по гръб, изтощен и задъхан. Беше изгубил много кръв и беше останал без сили. След малко все пак успя да се дотътри до най-високата част на могилата и седна с гръб, опрян на един от камъните. Трябваше да си поеме дъх. След това с изкривено от болка лице свали връхната си дреха и съдра ръкавите на ризата си. Единия завърза около окървавената си ръка, а от другия направи превръзка, която притисна към разкъсаното си рамо.
Скоро щеше да се зазори.
Над степта мъглата се вдигаше.
Сам, ранен и вече без кон, Лорн припадна, мислейки, че може би никога вече няма да има сили да се изправи отново.
Скоро първите лешояди щяха да дойдат.
Глава 21
Почти нищо не се знаеше за тях. Някои твърдяха, че живеели с векове — предани служители на Съвета на Ирканс.
Лорн се събуди, легнал върху едно одеяло, а главата му беше на сянка — парче плат, завързано между две колчета, го пазеше от слънцето. Което беше високо.
Лорн мъчително присви клепачи и си даде сметка, че на гърдите му имаше някаква тежест. Тази тежест беше една котка, която седеше и го гледаше, сякаш чакаше нещо. Беше рижа, спокойна и търпелива.
Цвърчене на олио и миризма от пържено достигнаха до Лорн.
Той се размърда и се облегна на хълбок, като принуди котката да се премести. Доколкото можеше да види на тази ослепителна светлина, от която го болеше, все още беше на могилата, а някой се беше навел до лагерен огън.
Мъж с качулка на главата стоеше с гръб към него.
Все още с размътена глава, Лорн намери очилата си, оставени до него, и си ги сложи. Тъмните стъкла облекчиха очите му, но нищо не можеха да направят против острата мигрена, която го мъчеше.
Лицето му се изкриви в гримаса.
— Как е рамото ви? — попита непознатият, без да се обръща. — А ръката ви?
Ръката и рамото на Лорн бяха грижливо превързани. Не го боляха. Усещаше само сърбеж: приятното пощипване от оздравяването, ускорено от някакъв необичаен мехлем. Впрочем с изключение на болката, която пробиваше слепоочията му, изобщо не се чувстваше зле. Раздвижи без голямо усилие ставите на рамото си, после сви юмрука си няколко пъти, като въртеше китката си.