— До… — започна той прегракнало.
Прокашля се и продължи с по-ясен глас:
— Добре. Благодаря.
— Гладен ли сте? — попита мъжът, преди да счупи три яйца в тигана, в който вече беше изпържил сланина.
Лорн веднага преглътна. Беше гладен и жаден.
— Има прясна вода в манерката.
Лорн наведе поглед към един кожен мях, сложен на земята до него. Пи жадно, въпреки напуканите си от слънцето устни и намокри дланта си, преди да си разтрие врата. През това време непознатият беше привършил с приготвянето на яйцата.
— Готово е — обяви той, като се обърна към Лорн, за да му подаде тигана. — Добър апетит.
Лорн се смрази.
Лицето под качулката не беше на човешко същество. Непознатият беше драк — влечуго, чиято раса беше дошла от Кралството на сянката и забравата по време на Тъмнината. Люспите му бяха бели и лъскави. Дръпнатите му очи бяха с наситено тюркоазен цвят.
— Вече не сте ли гладен? — попита той с мек, дружелюбен глас.
Лорн се съвзе.
— Гладен съм! — каза той и грабна тигана и дървената лъжица, които дракът му подаваше.
— Хляб?
Лорн кимна с пълна уста.
Дракът измъкна един кръгъл хляб от една пътническа чанта и отряза две дебели филии.
Една за Лорн и една за себе си, която бавно започна да яде, докато Лорн поглъщаше храната си и го наблюдаваше. Дракът носеше пръстен с герб на безименния пръст на лявата си ръка, а халка от черен аркан пробиваше веждата му. Дълъг меч висеше на изящно изработения му колан. Иначе дрехите му бяха пътнически. Невъзможно бе да се познае възрастта му, нито да се отгатнат чувствата му.
След като се нахрани, Лорн остави тигана и си избърса устата с опакото на ръкава.
— Благодаря — каза той, като гледаше драка право в очите. — За всичко.
Дракът прие благодарностите с просто кимване на глава.
— Няма за какво, Лорн.
Лорн се наежи, станал изведнъж отбранителен.
— Вие ме познавате?
— Всички ви познават.
— Тук преувеличавате, нали?
— Съгласен съм. Да речем, че аз ви познавам. Аз и неколцина други.
— Кой сте вие? — попита Лорн.
— Аз съм Пратеник на Сивия дракон.
— Драконът на съдбата. Как е името ви?
— Не е ли достатъчно да знаете, че съм Пратеник? — учуди се дракът.
— Не.
Пратеникът направи физиономия, която означаваше: „В края на краищата, защо пък не?“
— Казвам се Скерен.
Рижата котка беше останала на сянка върху одеялото. Стана, протегна се и дойде да седне на коленете на Лорн. Той я остави така и започна бавно да гали гърба ѝ. Животното тихо замърка.
— Изглежда, че преди да разпореди втория процес срещу мен, Върховният крал е бил посетен от Пратеник — каза Лорн сдържано. — Той как се казваше?
Пратеникът се усмихна.
— Той също се казваше Скерен.
— Странно съвпадение — иронично подхвърли Лорн.
— Нали?
На свой ред и Лорн се усмихна и насочи цялото си внимание към котката, която продължаваше да гали. С притворени клепачи, котката пъхна глава под ръката му.
— Предполагам, че ви дължа благодарности и за това — рече Лорн.
— Нищо не ми дължите. Върховният крал сам взима решенията си.
— Несъмнено. Но ако не бяхте вие, дали щеше да нареди да има втори процес?
Пратеникът не отговори.
— Какво казахте на Върховния крал? — попита Лорн.
— Първо, че сте невинен.
Лорн се изсмя.
— Ама че работа! Ако трябваше да бъдат освободени всички невинни…
— После — продължи невъзмутимо белият драк — ние му разкрихме кой сте вие…
— Кой съм аз? — учуди се Лорн.
Но Пратеникът не му отговори, а продължи:
— В крайна сметка му казахме това, което може би сте предопределен да извършите. Защото вие имате съдба, Лорн. А това не е дадено на всички.
— Какъв шанс за мен…
Лорн почеса главата на котката. После, като остави животното, се замисли, разтривайки с палец под ремъка дланта на белязаната си ръка.
— Мисля си, че съдбата ми не е била да пукна в Далрот — досети се той.
— Със сигурност не.
— Тогава каква е?
— Не зная.
— Но Събранието на Ирканс знае.
— Да, то знае достатъчно.
Като подбираше думите си, дракът обясни:
— Виждате ли, съдбата винаги се осъществява — по един или по друг начин. Ако е писано, че един крал ще падне под меча на убиец, това ще се случи, каквото и да се направи. Убиецът може да не успее. Или да умре преждевременно. Или да продължи по съвсем различен път. Но тогава някой друг ще заеме мястото му. Друг, чиито стъпки съдбата ще направлява. И кралят ще умре в уреченото време или поне почти. Може би няма да умре от удар с кама. Може да бъде отровен. Но ще умре убит. Непременно… Разбирате ли?