— Да.
— Драконът на съдбата винаги успява да постигне целите си — заключи Пратеникът.
— Понякога с помощта на Събранието на Ирканс.
— Понякога да. Но Пазителите само благоприятстват изпълнението на съдбата. Нищо повече. Когато залогът е голям, те правят така, че всеки да има шанс да изпълни съдбата си…
— … в интерес на съдбата.
— Да. Точно така. Което е писано, трябва да се случи.
Лорн замълча.
Помисли, като продължаваше да гали котката, после изведнъж каза:
— Не ми пука за съдбата като цяло и за моята в частност. Намерете някой друг да го извърши, Пратенико.
Дракът остана съвършено невъзмутим.
— Един кралски ездач на змей вече е забелязал дима от нашия огън — каза той. — Преди да се стъмни сивите гвардейци, които ви търсят, ще са ви заловили.
Лорн не можа да се сдържи да се усмихне на себе си.
Значи ездачите на змейове, които беше забелязал преди да тръгне към Мъртвите земи, го търсеха, но по заповед на Сивите гвардейци, които Върховният крал беше изпратил да го посрещнат.
— Имат заповед да ви ескортират до Цитаделата — продължи Пратеникът. — Доброволно или насила. Ще постъпите по-добре, ако ги последвате.
И тъй като Лорн мълчеше, добави:
— Върховният крал умира и ви чака.
Лорн сведе очи и погледна котката, която продължаваше да мърка под неговите ласки.
— Хубава работа! — каза той.
Искаше да прозвучи иронично, но не беше убедителен.
Лорн си даде сметка, че нещо в него оставаше привързано към службата на Върховното кралство. Нещо, което се мъчеше да преодолее с цинизъм и злоба. Нещо, което беше оцеляло от човека, който беше и който несъмнено не беше изчезнал напълно в Далрот.
— Не ми ли казахте, че ако не изпълня съдбата си, някой друг ще го направи?
— Да — съгласи се дракът. — Но това няма да се случи ей така. Съдбата винаги предпочита лесния път. И няма да се откаже лесно — сега, когато ви е избрала. И цялото Върховно кралство ще пострада от решението ви, да не говорим за това, което ви чака…
— Опитвате да ме уплашите ли?
— Не. Но зная къде води прекият път, по който искахте да тръгнете.
Лорн се сепна.
— Докато ако приемете дори само да говорите с Върховния крал… — добави Пратеникът, като остави изречението си недовършено. — Вашата съдба е изключителна — добави след малко. — Повярвайте ми, ако я приемете, тя ще ви даде изобилие от средства да си отмъстите.
При тези думи той стана, Лорн също го последва. Дракът събра нещата си, сложи ги в една чанта и възседна коня си, който чакаше, вързан за един камък от тези, които обкръжаваха могилата.
— Довиждане, Лорн. Направете съдбата си свой съюзник. Няма по-мощен от него.
Лорн поздрави студено Пратеника с кимване на глава, преди да забележи, че продължава да държи рижата котка в ръцете си.
— Забравихте си котката — извика той.
— Котките не принадлежат на никого — отвърна дракът, като се отдалечаваше. — Но тази като че ли ви прие. Запазете я при себе си.
— Има ли си име?
— Най-вероятно, но не го зная.
Сивите гвардейци пристигнаха на смрачаване. През това време Лорн седеше на земята, котката се беше свила на кълбо върху краката му, а той разсеяно разравяше жарта на огъня.
Вдигна глава и се загледа в отряда, който приближаваше.
Състоеше се от двайсетина въоръжени конници, шлемовете им бяха украсени с гребени, на знамената и на сивите им щитове имаше пет черни корони. Лорн познаваше много добре тези знаци и емблеми, защото ги беше носил, преди да го обвинят, опозорят и осъдят. И тогава, при вида на тези знамена, плющящи на вятъра сред тропота на равномерния галоп, едно неподозирано чувство го стисна за гърлото.
Спомни си за собствената си церемония по приемане — изключително тържествено — в Сивата гвардия. Спомни си честта, която представляваше фактът да принадлежиш към тази елитна войска, на която кралят поверяваше живота си. Спомни си своята гордост и гордостта на своя баща. Спомни си момента, когато беше арестуван. Само няколко месеца бяха изминали между деня, когато капитанът на Сивата гвардия му беше връчил прословутия шлем с гребен в присъствието на краля, и деня, когато му бяха отнели меча…