— Да… може би си права… Както и да е, ще трябва да го държим под око.
Младата жена престана да върви напред-назад.
— Така или иначе не възнамерявахте ли да правите точно това?
— Да — призна Дънкан, като направи гримаса.
За миг остана замислен, после заяви:
— Ще направя така, че Ебар дълго да не може да се съвземе от тази погрешна стъпка. Ще го вкарам в правия път и ще го накарам да върви в крак. Колкото до Лорн… Мисля, че е най-добре да чакаме и да наблюдаваме. Убеден съм, че ако Върховният крал е наредил да бъде освободен, то не е само, за да поправи една…
Търсеше точната дума.
— Несправедливост? — предложи Ейлин.
Херцогът се усмихна.
— Да — каза той. — Една ужасна несправедливост.
Глава 23
След като намериха Лорн в Мъртвите земи, сивите гвардейци, които Върховният крал беше изпратил да го търсят, го ескортираха до Елариан, откъдето отплуваха за Риас. След кратко плаване във водите на Сграбчващото море, те отново поеха на път и яздейки към Цитаделата, стигнаха до Закрилящите планини.
Направиха почивка в подножието на Закрилящите планини, в един стар замък, защитаващ достъпа до затворена котловина. Тази почивка беше добре дошла за всички и особено за Лорн, който все още не беше напълно възстановен от битката си с вълците в Мъртвите земи.
Освен това Тъмнината продължаваше да го изпитва.
По време на краткия преход до Риас беше преживял една криза, която успя да запази в тайна: сам в своята каюта, треперещ и трескав, свит в леглото от спазми във всичките си крайници, беше заглушил мъчителните си стенания. За щастие, кризата се оказа не така остра, както първата, и беше успял да я овладее. На сутринта дискретно беше изхвърлил през борда черната жлъч, която беше повърнал в нощното си гърне, и беше оставил само мокри от лоша пот чаршафи като доказателство за болестта си. Страхуваше се следващата криза да не го изненада така, че да не може да я скрие. Искаше му се да вярва, че липсата ще започне да се усеща все по-слабо с времето, че кризите ще се разредят и ще станат по-поносими. Но дали някога щеше наистина да се излекува от Тъмнината?
Тази вечер, както всички останали, откакто сивите гвардейци го ескортираха, Лорн се беше хранил малко встрани от отряда, без никой да разговаря с него. После беше запалил парче свещ, което държеше в джоба си, и отворил една мръсна, измачкана книга, която беше купил на пристанището, преди да отплуват за Риас.
Безразличен към разговорите на конниците, които си говореха тихо в просторната столова, той беше погълнат от четенето и галеше котката, която Пратеникът му беше оставил, когато офицерът, командващ отряда от конници, дойде и седна до него. Казваше се Рилсен и до този момент изобщо не беше говорил с Лорн. Също като своите конници, и той винаги се беше отнасял към него с хладно уважение, като човек, който изпълнява дълга си последователно, но не по своя воля. Лорн не искаше повече. Всъщност мълчанието, на което го осъждаха, му допадаше, като единственият му другар беше малкото рижо коте.
Рилсен остана за миг мълчалив и отпи глътка от тясно метално шише, което носеше у себе си. После с бързо движение, което издаваше известно неудобство, подаде шишето си на Лорн.
— Нощите сред тези стари камъни винаги са студени — каза той.
Това беше опит за сближаване. Лорн се учуди, но не видя никаква причина да откаже. Затвори книгата си, взе шишето, отправи мълчалив тост към офицера и изпи малка глътка ракия.
Стори му се добра.
— Благодаря — каза той и върна шишето.
Рилсен го запуши, после го пусна в ботуша си.
— Какво четете? — попита той.
— Хрониките.
— Коя книга?
— Първите крале на Лангър.
Хрониките на кралствата в Имелор беше огромен текст, наброяващ стотина тома, събрани в отделни книги и разделени на песни и стихове. В тях историята и легендата се преплитаха и ерудитите спореха дали дадена книга заслужава да бъде включена в Хрониките, дали дадена песен беше наистина на мястото си, дали даден стих не трябваше да бъде изтълкуван отново. Споровете бяха безкрайни, още повече, че всяка година продължаваха да се пишат и да се появяват все нови и нови книги. Освен това не всички бяха истински хроники. Така някои книги бяха пътеписи, философски размисли, сборници с молитви, мистични и пророчески текстове. Произходът на най-старите книги беше забулен в загадки, което не беше попречило някои от тях да се превърнат в основополагащи текстове за Върховното кралство и за други места.