Книгата Първите крале на Лангър беше една от тях.
— Това е една от любимите ми книги — каза Рилсен.
— На мен също.
— Баща ми ми четеше Първите крале, когато бях малък. С тях се научих да чета.
Лорн се усмихна тъжно.
В Далрот често си беше рецитирал пасажи, които знаеше наизуст. И когато се умореше от тях, възстановяваше други по откъслечни спомени. Понякога в паметта му беше останал само ритъмът или изказът на някой стих, а думите липсваха. Тогава си ги измисляше. Всичко беше добро, стига да можеше да избяга поне в мислите си.
Рилсен видя мъчителния воал, който смути погледа на Лорн, но не го разбра. Очите му се спряха на котката, която беше заспала.
— Как се казва? — попита той.
— Нямам никаква представа.
Отговорът озадачи офицера.
Истината беше, че Лорн все още избираше и се колебаеше, понеже познаваше котките. Знаеше, че човек никога не кръщава истински една котка. Когато най-накрая ти се струва, че дадено име е подходящо, то е, защото котката си го е избрала.
Настана мълчание. Време беше Рилсен, който беше изчерпал безобидните теми, да мине по същество.
— Искам да знаете, че нямам нищо против вас — каза той.
Лорн го погледна и се помъчи да се сети кой беше този млад офицер.
Преди три години той също беше част от Сивата гвардия и тогава никой не се съмняваше, че един ден той щеше да я командва. Върховният крал беше негов кръстник. Беше доверен приятел на принц Алдеран. Беше се покрил със слава край Валмир и — независимо от скромния си произход — щеше да се ожени за дъщерята на могъщия херцог на Сарм и Валанс. Тогава като че ли във всичко му вървеше.
— Присъединих се към Сивата гвардия един месец след Вашето заминаване — обясни Рилсен.
— Моето заминаване… — повтори Лорн горчиво.
— Тогава всички ви смятаха за виновен. Гвардейците не искаха дори да произнесат името ви.
Лорн прие удара.
Може би в крайна сметка не беше чак толкова чувствителен. Но да чуе, че сивите гвардейци, тези, към които той беше толкова горд, че принадлежи, се бяха отрекли от него, го нараняваше повече, отколкото можеше да си признае.
— А сега? — попита той.
— Сега вече не знаят какво да мислят. Тези, които дойдоха след вас, като мен, са по-скоро благоприятно настроени. Мислят, че днес в нищо не можете да бъдете упрекван, защото бяхте оневинен за това, за което несправедливо сте били осъден. Но другите… — офицерът въздъхна. — Трябва… трябва да разберете, че всички, до капитан Норфолд, бяха подозирани след вашето осъждане. А вие знаете, че подозрението е първото, което засяга честта. Някои не можаха да го понесат и предпочетоха да напуснат гвардията, отколкото да отговарят на унизителни въпроси. А на тези, които останаха, им е трудно да ви простят. Зная — побърза да добави той. — Зная… но в продължение на три години вие въплъщавахте всичко най-лошо, което можеха да си представят: предател, опетнил честта и краля си, опетнил честта на всички сиви гвардейци. И ето че от днес за вчера… Затова се държат така хладно към вас. И трябва да призная, че самият аз не зная как да се отнасям към вас. Защото макар кралят да изиска вашата невинност да бъде призната…
— Чакайте малко — прекъсна го Лорн.
Страхувайки се, че не разбира правилно, той се изправи, което наруши спокойствието на котката.
— Казвате, че кралят е изискал да…
Той не довърши.
— Вашата невинност да бъде призната, да — каза офицерът. — Защо?
Лорн не отговори.
Досега мислеше, че Върховният крал е разпоредил нов процес, в края на който той е бил оневинен. Или поне така му беше казал Алан и така изглежда мислеха всички. А като че ли Рилсен твърдеше, че кралят беше постановил неговата невинност. Тогава беше ли имало втори процес? И ако беше така, това не беше ли просто формалност, чийто изход е бил написан предварително, според кралските изисквания? На Лорн му се струваше, че кралят искаше той да е свободен и беше използвал властта си това да стане. Но защо? Защо след три дълги години? И дали Върховният крал беше действал по собствена воля, или за да задоволи исканията на Събранието на Ирканс?
В края на краищата, ако се вярваше на Пратеника, Лорн имаше съдба…
— Какво става? — разтревожи се Рилсен.
— Нищо — излъга Лорн. — Аз… уморен съм, това е.