И тъй като вниманието на Лорн вече беше единствено в това да гали главата на котката си, която спокойно мъркаше, Рилсен стана и се върна при хората си.
Потеглиха на другата сутрин.
Трябваше да прекосят множество дефилета, да минат през долини и планински проходи, които ставаха все по-тесни и все по-високи. Ден след ден въздухът ставаше по-хладен, по-остър. Растителността се разреди. Понякога ги връхлитаха хапещи ветрове, които свистяха и отнасяха жалбите си към голите върхове. Закрилящите планини бяха враждебен свят от сиви скали и черни камънаци, с оскъдна трева, тръни и храсти, хилави дръвчета, вкопчени в камъка. Конниците говореха малко, като най-често се движеха в колона по стръмните пътеки, а нощем почиваха в руините на укрепленията, които по времето на Мрака защитаваха всеки проход до Цитаделата.
Скрит под качулката си и зад тъмните си очила, с котката на рамене или в някоя от дисагите, Лорн сякаш беше обгърнат от черна аура. Това се дължеше на неговата сдържаност, на лишеното му от емоции мълчание, на разстоянието, което поддържаше между себе си и другите. Но това се дължеше и на нещо по-дълбоко. Също като екипажа на кораба, който го беше докарал от Далрот, гвардейците избягваха да срещат погледа му и говореха тихо зад гърба му. Той интригуваше и тревожеше. Не че се страхуваха от него, но конниците от ескорта му нямаха доверие, спирани от инстинктивна предпазливост. Несъмнено се досещаха за Тъмнината в него.
Лорн имаше предостатъчно време да размишлява.
Съжаляваше за начина, по който се беше отнесъл към Алан преди да напусне Самаранд. Обвиняваше се, че няколко пъти беше отблъснал ръката, която неговият приятел му подаваше. Но ако я беше приел, после щеше да се наложи да се открие, да се разкрие напълно, да се остави на него. Далрот беше направила кожата му дебела, но под кожата болката бе все така силна. Лорн не знаеше кой беше в този момент. Как би могъл да сподели чувствата, съмненията и страховете си? Знаеше, че не се е освободил напълно от Далрот и че това щеше да отнеме време. Но имаше ли той това време? Щеше ли Тъмнината да го остави един ден на мира? Лорн се страхуваше, че тя се е превърнала в част от него, толкова съществена част, че да не може да се отърве от нея, без да я ампутира. Може би се беше превърнал в измъчена, самотна душа, която никога нямаше да намери покой. Може би трябваше да го приеме и да заживее с тази ужасна истина. Може би щеше да си направи услуга — на себе си, както и на тези, които го обичаха и искаха да му помогнат.
Единствено котката на Пратеника го успокояваше.
Тогава, докато галеше животното, което мъркаше, затворило очи, Лорн се отпускаше и съзерцаваше пейзажа. Огромните планини, дълбочината на пропастите, височината на върховете почти го опияняваха. Често беше прекосявал Закрилящите планини, за да отиде в Цитаделата. Но гледката, която се откриваше пред него, не беше от тези, с които човек свиква, а и колко пъти беше мечтал за тези планини в тъмнината на своята килия? Днес планината се издигаше в края на Върховното кралство. Но някога тя се извисявала над дива област, която днес отчасти беше потънала под Сграбчващото море, а от нея бяха останали само Мъртвите земи. Историята беше написана и легендата се беше изковала тук. През Последната война на мрака именно в Закрилящите планини крал Ерклант I, начело на няколко хиляди души, беше разгърнал войските си, за да устои на победоносната армия на Драконите на сянката и забравата. Точно в тези планини неговите герои бяха построили Цитаделата, където, притиснати, героично се бяха били, докато пожертването на Дракона-крал беше предизвикало бедствието и открило пътя към победата. И пак тук крал Ерклант I сам беше победил Дракона на разрушението и беше придобил неговата власт.
Историята на Върховното кралство беше изкована тук и точно тук Лорн преживя своя апогей, своя залез и своето падение. Беше се изправил срещу съдбата си в сянката на тези легендарни планини.
Сега се връщаше в тях.
Глава 24
Накрая, след дълги дни, те навлязоха в една долина, притисната между стръмни скали и стени. По един стар павиран път минаха покрай едно градче и продължиха към края на долината. Тя завършваше на дъното на мрачна пропаст, чиито стръмни стени, издигащи се към небето, се събираха в място без изход.
Там се гушеше Цитаделата.
Това беше огромна крепост. Преди да се стигне до нея, трябваше да се преминат множество стени, които преграждаха пропастта. После се стигаше до подножието на първата крепостна стена. Цитаделата изглеждаше най-величествена точно от това място, където човек чакаше — дребен и смазан — да се отворят портите, да бъде спуснат подвижният мост и да се вдигне решетката. Следваха други крепостни стени, построени на стъпала, като най-високата обграждаше замък, чиято главна кула и останалите кули с бойници бяха отчасти издълбани в скалите.