Лорн последва ескорта до замъка в дълбока тишина, само копитата на конете чаткаха по каменните павета. Цитаделата беше свещено място, в което поданик на Върховния крал никога не влизаше, без да изпита смесица от страх и дълбоко уважение, защото историята и легендата на Върховното кралство бяха създадени тук. Но Лорн изпитваше особено чувство. Беше роден в Цитаделата. Тук беше посветен в рицарство и получи почести, после пак тук беше задържан, докато траеше процесът му, и осъден. Връхлетяха го спомени — меланхолични, а често и мъчителни. Видени образи. Чути думи. Смехове и сълзи. Изчезващи аромати. Цяла вихрушка от противоречиви чувства, които го разтърсиха…
Норфолд, капитанът на Сивата гвардия, чакаше във вътрешния двор на замъка. Зад него войниците в ризници бяха строени в шпалир на стъпалата на главната кула. Лорн стъпи на земята и подаде юздата на коня си на един коняр. От седлото си Рилсен му кимна с глава и изчезна, последван от конниците, които командваше.
Лорн погледна Норфолд, без да каже дума.
Животът му се беше превърнал в кошмар, когато капитанът го беше арестувал преди три години. По онова време Лорн беше натоварен да осигурява сигурността на поредица поверителни срещи между Върховния крал и Иргаард. Тези срещи целяха да бъде изготвен проект за мирен договор, като всичко трябваше да бъде запазено в пълна тайна. Върховното кралство и Иргаард бяха врагове открай време и равновесието на съюзите между имелорските кралства почиваше в голяма степен на този вековен антагонизъм. Ако съюзниците им откриеха, че Върховният крал и Черния дракон се сближаваха зад гърба им, това щеше да предизвика дипломатически и политически кризи, които със сигурност щяха да опропастят предприетите усилия. Но ако бъдеше намерен един първоначален терен за разбирателство, щяха да последват други преговори, които може би щяха да завършат с край на петвековната явна и скрита война. Лорн знаеше какви ще са последиците за изхода на срещите при най-малкото изтичане на информация. Предупреден за залозите, той съзнаваше голямото доверие, гласувано му от Върховния крал, и честта, която му беше оказана. И всичко сякаш се развиваше по най-добрия начин, докато един ден Норфолд невъзмутимо поиска меча му, преди да го арестува.
Изправен пред Лорн три години по-късно, Норфолд отново не мигваше.
Никак не се беше променил. Висок и як, капитанът беше на около петдесет години и имаше идеално оформена брада. Мълчеше, сдържаше се, но погледът му беше страховит и изразяваше всичко, което не можеше да каже. Не беше простил на Лорн. Не вярваше в неговата невинност. И макар да беше решен да изпълни дълга си, макар да се подчиняваше на заповедите на Върховния крал, не оставяше никакво съмнение относно дълбокото си убеждение. Лорн го караше да изпитва единствено ярост, омраза и презрение. Мястото му беше в Далрот и то до края на живота му.
С високо вдигната глава Лорн му отвръщаше със също толкова красноречив поглед.
Спокоен поглед, който казваше:
„Върви на майната си.“
Норфолд го разбра и кимна едва забележимо, сякаш за да каже, че отговаря на предизвикателството и поема хвърлената ръкавица. И двамата мъже разбраха, че от тук насетне щяха да бъдат заклети врагове.
— Последвайте ме — каза капитанът след малко.
— Кралят очаква ли ме?
— Не. Денят напредна доста. Несъмнено Негово Величество ще ви приеме утре сутрин. Ще можете да си починете.
Тръгнаха заедно по голямото стълбище на кулата, между изправените войници, застанали мирно и гледащи право пред себе си. Нощта вече се спускаше над Цитаделата и започваха да палят факлите.
Лорн се възползва от горещите бани в замъка, после се оттегли в стаята, определена за него в една от кулите. Там го чакаха чисти дрехи — сгънати и изгладени. Стените бяха голи, а мебелировката съвършено строга, но леглото беше меко и след няколко нощи на бивак и езда в планините, Лорн се отпусна на него с удоволствие. Почти беше заспал напълно облечен, когато му донесоха вечерята.
Малко по-късно на вратата отново се почука точно когато привършваше вечерята си.
— Влезте — извика той, след като изтри уста.
Вратата се отвори и се появи един висок, суров здравеняк. Надвишаваше Лорн с цяла глава, носеше черната ризница на личната охрана на краля и имаше войнишки мустаци. Беше между трийсет и пет и четирийсет годишен и не беше трудно да се отгатне, че цял живот е бил войник. Белег като сърп красеше дясната му скула.