Лорн не можеше да си спомни дали го беше виждал преди.
— Да? — каза той.
— Получих заповед от капитан Норфолд да ви се представя, месир.
— Поради каква причина?
— Натоварен съм да осигуря защитата ви.
— Моята защита или надзора ми?
— Стана въпрос единствено за вашата защита.
Погледът на мъжа беше спокоен, почти безразличен. Лорн се помъчи да го прецени, но напразно.
— Нищо не мога да направя срещу това, нали?
— Простете, месир?
— Каквото и да кажа, вие ще останете до мен.
— Заповедите са си заповеди, месир. Могат да бъдат променяни от тези, които ги дават, но не могат да бъдат пренебрегвани от тези, които ги получават.
— И тази, която сте получили относно мен, идва от капитана на гвардията.
— Да.
Лорн не видя никаква причина да създава трудности.
— Добре — каза той. — Името ви?
— Хурст.
— Хурст? Това име ли е?
— Име е, когато се казваш Хурственскарен.
— Ясно. Малко име?
— Вескарстендир.
Лорн се запита дали гвардеецът не му се подиграва. Наблюдава го внимателно известно време, но онзи изглежда беше от хората, напълно лишени от чувство за хумор.
— Вескарстендир — повтори Лорн.
— Да.
— Вескарстендир Хурственскарен.
— Да.
Лорн положи огромно усилие да остане невъзмутим.
— Мога да ви наричам Вескар.
— Предпочитам Хурст.
— Добре. Хурст. Лека нощ, Хурст.
— Лека нощ, месир.
Като каза това, Хурст затвори вратата.
Известно време Лорн разсъждаваше върху причините, поради които занапред щеше да има телохранител. Който, като се замислиш, си беше пазач. Норфолд нямаше доверие на Лорн и несъмнено искаше да му покаже, че го държи под око. Но може би капитанът беше разбрал, че Лорн беше станал жертва на опит за отвличане в Самаранд. А негов дълг, независимо дали му харесваше, беше да го пази. Ако нещо се случеше с Лорн, Норфолд със сигурност щеше да отговаря пред Върховния крал. Тъй като го познаваше добре, Лорн изпитваше уважение към някогашния си капитан: нямаше по-лоялен, неподкупен и предан от него. Ако му е било заповядано от краля, той щеше да даде живота си, за да спаси живота на Лорн.
Тъжна ирония…
Станал отново мрачен, Лорн си сипа чаша вино и отиде да се облегне на прозореца.
Тъй като беше почти пуста, Цитаделата беше съвсем смълчана. Чуваше се само свистенето на вятъра, плющенето на знамената и сигналите от тръба, които отмерваха военния живот. Цитаделата никога не бе била весело място, но все пак Лорн я познаваше като много по-оживена, когато като юноши идваха с Алан да прекарат лятото при Върховния крал. Крал Ерклант всъщност винаги беше предпочитал Цитаделата пред дворците си. Все пак беше крал воин. Но несъмнено и защото можеше по-лесно да ходи на гроба на дядо си, Ерклант I, чието име носеше и почиташе паметта му.
Ерклант Стари.
Този, който беше победил в Последната война на мрака. Този, който беше основал Върховното кралство. Този, който беше победил Серкарн — Дракона на разрушението и беше придобил неговата мощ.
Легендата и историята се преплитаха толкова тясно, когато ставаше дума за него, че беше трудно да повярваш, че е бил същество от плът и кръв, че е живял в тази Цитадела и се е бил срещу армиите на сянката и забравата в тези планини. Но още по-трудно беше да повярваш, че останките му почиват недалеч, под една каменна плоча.
Блуждаещият поглед на Лорн се спря на една кула, чийто силует различаваше. Там се помещаваше затворът, където той беше чакал изхода от своя процес. Дори не беше присъствал. Обвинен, че е предал тайната на секретните преговори между Върховното кралство и Иргаард, чието успешно развитие трябваше да гарантира, на него му беше наложено мълчание и безсилие, докато съдиите разглеждаха при закрити врата свидетелства и документи, които изглежда го уличаваха. Никой не пое защитата му. Процесът беше бърз и по-малко от месец, след като беше арестуван, Лорн отплава за Далрот. Що се отнася до преговорите между Върховното кралство и Иргаард, те бяха подновени след две години по инициатива на министър Естеверис. И по странен каприз на съдбата Лорн се беше върнал тогава, когато те щяха да завършат с възстановяването на дипломатическите отношения между двете страни и след време — с мирен договор.