Огорчен, Лорн отпи глътка вино, чийто вкус не усети.
Изтощен, Лорн заспа и започна да сънува.
Кошмарите му го отпратиха в собствения му ад. Видя се скитащ, изгубен и тревожен в една крепост, която беше едновременно Далрот и Цитаделата. Чуваше викове, плачове, стенания. Неговите може би. Пратеникът му говореше, но гласът му беше заглушен от шума на буря, чиито пурпурни светкавици го заслепяваха. Безпомощен, Лорн гледаше как Пратеникът се отдалечава. После се обърна и ужасѐн вдигна поглед към един излъскан драконов череп. Изкрещя, когато драконът отвори челюстите си и го изпепели в пламтящ огън.
Лорн се събуди стреснато, беше задъхан, сърцето му биеше лудо. Котката беше седнала до него и го гледаше, а едната ѝ лапа беше сложена върху потните му гърди.
Глава 25
Лорн беше готов, когато дойдоха да го вземат. Чакаше в една от залите на замъка, безразличен към портретите на кралете на Лангър, които красяха стените. Беше напрегнат и тревожен. Не знаеше какво иска от него Ерклант ІІ, знаеше само това, което Пратеникът му беше казал или оставил да разбере: той имаше изключителна съдба и тази съдба започваше тук, в Цитаделата, с аудиенция при умиращия крал.
Въведоха го в тронната зала.
Тя беше дълга и висока, обточена с колони и потънала в мрак. Тесните ѝ, ъглести прозорци бяха изцяло закрити с дебели черни завеси. Големи свещници бяха разположени равномерно още от вратата и трептящите пламъци на свещите позволяваха едва-едва да се види нещо.
Лорн тръгна към трона, поставен на подиум в края на дълъг червен килим. Килимът приглушаваше шума от стъпките му. Цареше дълбока тишина, но сякаш имаше нещо живо и трептящо под каменните сводове. Лорн чувстваше, че върви към съдбата си. Стоеше изправен и се мъчеше да остане невъзмутим, а юмрукът му стискаше дръжката на сканда, който висеше на хълбока му.
Седнал на трона си от абанос и оникс, старият крал Ерклант II чакаше неподвижен. Беше с ботуши, облечен в черна кожа и сива ризница. Тъмен воал, придържан от короната му, покриваше лицето му. Дясната му ръка почиваше върху дръжката на меча му, прибран в ножница, сякаш почиваше върху дръжката на бастун.
Лорн се поклони пред подиума, покрит с килим в черно и сребърно. Над него се извисяваше голям череп, който изглеждаше от огладен камък — черепът на Серкарн, Драконът на разрушението, убит от Ерклант I след Мрака.
— Ела, приближи се да те видя по-добре — каза Върховният крал с дрезгав глас.
Лорн се изкачи по стъпалата на подиума, за да целуне пръстена с герб на ръката, която кралят му подаваше — суха, изпосталяла ръка. После отстъпи назад и се върна на мястото си пред подиума, като коленичи на едно коляно на пода с наведена глава в знак на уважение и покорност.
— Изправи се, Лорн. Изправи се — каза Ерклант, като придружи думите си с движение на ръката.
Лорн стана и позволи на краля да го разгледа. Тогава забеляза Норфолд, който стоеше на две крачки от трона и не го изпускаше от очи.
— Окото ти — каза Върховният крал след малко. — Дясното. То… променило се е, нали?
Лорн не беше сложил опушените си очила, за да се представи пред краля. Но и без това щяха да са му ненужни, дотолкова слаба беше светлината тук.
— Да, сир.
— Тъмнината?
Лорн кимна с глава.
— Покажи ми ръката си — каза Върховният крал.
И понеже Лорн се колебаеше, той настоя:
— Покажи ми я.
Лорн бавно размота кожената превръзка, която обвиваше лявата му ръка. После стъпи с единия си крак на подиума и се наведе с протегната ръка, за да може Върховният крал да види каменния печат, вграден в кожата му. Старият крал хвана ръката му и дълго разглежда белега на Далрот.
— Боли ли те? — попита той.
— Понякога.
С бавни и внимателни движения — движения на крехък старец — старият крал пусна ръката на Лорн.
После се изправи и попита:
— Причинихме ти голяма злина, нали?
Тъй като Лорн мълчеше, старият крал продължи като на себе си:
— Да. Голяма злина…
За миг остана замислен, преди да отрони:
— Доволен съм да те видя отново, синко.
Син.
Върховният крал винаги беше наричал Лорн така от обич. Разбира се, той имаше още много други кръщелници, освен него, защото никога не беше отказвал тази чест за първородните синове на своите благородници и рицари. Но в случая с Лорн връзката беше наистина привилегирована. Лорн знаеше, че кралят го обича като баща. Никога не се беше съмнявал в това, поне до процеса и осъждането си. Тогава Ерклант не беше направил нищо, за да го спаси или поне да го защити. Не му беше спестил изпращането в Далрот. С една дума — беше го изоставил.