За Лорн раната беше дълбока и си оставаше такава.
— Вие… вие нищо не направихте — каза той с глас, отпаднал от емоция — Можехте… Една ваша дума и… и…
Не можа да завърши, коремът му се беше свил на топка.
Върховният крал не отговори, но блестящите му очи не преставаха да гледат Лорн през черния воал, който скриваше изпитото му лице.
После сериозно каза:
— Помогни ми.
Опита се да стане, като се вкопчи в трона си с едната ръка, а с другата се подпираше на меча си. Изненадан, Лорн се поколеба, докато Норфолд вече се беше спуснал и помагаше на Върховния крал да се изправи.
— Благодаря, Норфолд — каза Ерклант, след като си пое дъх. — Но ми се струва… струва ми се, че Лорн има достатъчно сили сам да ми подаде ръка.
Капитанът разбра и с неудоволствие повери краля на Лорн. Хванат неподготвен, той нямаше избор и изведнъж се оказа, че поддържа един стар човек, който му се стори ужасно уязвим. Каза си, че Ерклант можеше да си счупи врата от нищото и срещайки погледа на Норфолд, прочете в него ужасно предупреждение.
— Оттук — каза Върховният крал, като посочи едни черни завеси.
Зад завесите имаше балкон.
Лорн помогна на краля да премине през завесите, после го придружи до парапета. Оттук се виждаше цялата долина. Смрачаваше се. Студените сенки на планините се простираха издължени и неподвижни. Уединена сред стръмните склонове, Цитаделата беше потънала в тъмнина.
Кралят се държеше за каменния парапет, но Лорн, който се досещаше колко слаби бяха краката му, не изпускаше лакътя му.
— От сега нататък — каза Ерклант, съзерцавайки пейзажа, — тук е цялото ми кралство…
— Сир, вие все още сте Върховният крал.
— Да, нося короната му — възрази старият крал, обзет от огромна умора. — Но тя е много тежка… Вече нямам сили да царувам, да управлявам. Кралството ми страда от това. Твърде много го занемарих, Лорн. Твърде много. И по моя вина то умира. Също като мен…
Уморен, той се обърна и с дългия си пръст, чиято кожа приличаше на пергамент, посочи едно кресло на балкона. Лорн му помогна да седне и — като болногледач — подреди колкото можа възглавничките около него.
След като седна удобно, Върховният крал облекчено въздъхна.
— Така е по-добре — каза той. — Благодаря.
После потърси нещо около себе си, изглеждаше раздразнен и тъй като Лорн продължаваше да стои прав, извика:
— Донесете стол за рицаря!
— Не, сир. Уверявам ви, че…
— Стол за рицаря!
Някой побърза да донесе една табуретка на Норфолд, който стоеше встрани, на прага на балкона. Капитанът сложи стола до креслото и се отдръпна.
— Седни — каза кралят и Лорн се подчини. — По-близо, по-близо…
Лорн приближи достатъчно табуретката, така че Върховният крал да може да говори на ухото му, приведен настрани. Дъхът на Ерклант беше парлив, а дишането му свистящо.
— Нищо не можех да направя, знаеш ли? — каза му той доверително. — Ако се бях намесил, ако се бях застъпил за теб… щяха да ме обвинят, че подменям собственото си правосъдие. Защото си мой кръщелник. И приятел на Алан… Разбираш ли?
Не, Лорн не разбираше.
Защото това, което Върховният крал беше отказал да направи тогава в името на своята неподкупност, в крайна сметка го беше направил три години по-късно. От угризения или от дълг. Или по-вероятно по инициатива на Събранието на Ирканс.
— Освен това трябваше да се пази тайна — добави кралят. — Тайната на обвиненията, които тегнеха върху теб, и тайната на твоя процес. Всичко това, за да се запази друга една тайна. По-голяма тайна. Тайната на проклетите преговори с Иргаард — погледът на краля заблестя под воала. — С Иргаард… Иргаард! Но как можах да се оставя да ме убедят, че сближаване с Иргаард е не само възможно, но и желателно? Как?
Кралят спря за момент и — примирен — си възвърна спокойствието.
— Ако бях поел твоята защита, щеше да избухне скандал — каза той. — Щеше да се разбере защо, как ти беше обвинен. И за какво. Нашите… нашите съюзници щяха да научат за преговорите ни с Иргаард. Щяха да открият какво се готвехме да направим. Да предадем съюзниците си. Да нарушим договорите си. Щеше… щеше да има кризи. Войни може би… — Той отново се оживи, доколкото позволяваха малкото му сили. — И тези доказателства, Лорн! Тези доказателства! Те… те не оставяха никакво съмнение! Не можех да повярвам, че си виновен, ти, когото бях обичал като син. Но ти беше, Лорн! Ти беше!