Той млъкна и взе в костеливите си ръце ръката, която Лорн беше опрял на облегалката на креслото.
— Прости ми — умоляващо каза старият крал, гласът му беше дрезгав от вълнение. — Прости ми…
Съсипан от вълнение, гневен, Лорн не знаеше нито какво да каже, нито какво да направи.
Сякаш хванат в провинение, той скришом погледна към Норфолд, който стоеше безизразен, но готов да се намеси. Искаше му се да отдръпне ръката си, но крал Ерклант я стискаше с малкото сила, която му беше останала.
Поколеба се.
Почувства как в него се надига едно чувство, което разпозна прекалено късно и което бързо го обзе изцяло…
Бунт.
Като не можеше да издържа повече, той рязко стана и дръпна ръката си, сякаш ръцете на краля бяха започнали да го горят.
— Не! — извика той.
Върховният крал инстинктивно се дръпна.
Норфолд се впусна с ръка на меча и няколко пръста от стоманата вече се подаваха от ножницата, когато Лорн се обърна и треперейки, се облегна на парапета.
Старият крал спря капитана си с жест, ръката му остана насочена към него, за да го държи на разстояние.
Чакаше.
Лорн се съвземаше, все още с разширени ноздри, но с вече успокоено дишане. Очите му обаче оставаха замъглени. В далечината с падането на нощта небето се покриваше с плътни облаци, които скриваха първите бледи светлини на Мъглявината.
— Събранието на Ирканс ми каза, че си невинен, Лорн — каза старият крал развълнувано. — Кълна ти се, че не знаех…
Лорн не реагираше.
— Пазителите ми разкриха, че имаш съдба и че тази съдба трябва да може да се изпълни.
Като разбра, че опасността е преминала, Норфолд се отпусна и прибра меча си, но без да се отдръпне.
— Казаха ми кой си бил — добави Върховният крал.
Тук Лорн реагира:
— Кой съм бил?
— Кой си — уточни Ерклант. — Кой си бил винаги.
Лорн си спомни онова, което Пратеникът му беше доверил измежду другите неща: „Ние му разкрихме кой сте.“
— Сир, не разбирам.
Старият крал се изправи, сухо отказа помощта на Норфолд и бавно, мъчително направи усилие да стигне до Лорн.
— Ако Пазителите са прави, ти си нещо повече, отколкото си мислиш, Лорн. Пазителите понякога грешат. Или лъжат, ако смятат, че това е необходимо за изпълнението на волята на Сивия дракон… Но ако казват истината, тогава е възможно ти да си последната надежда на Върховното кралство.
Лорн вече не знаеше какво да мисли, но не можа да сдържи една цинична усмивка.
— Последната надежда — подигравателно каза той. — Аз!
С бавността на трудно сдържана ярост той се обърна към стария крал и вдигна левия си юмрук, за да му покаже белега на Тъмнината на опаката страна на ръката си.
— Аз? — повтори той почти заплашително.
Всичко това нямаше никакъв смисъл.
Една голяма бяла капка падна шумно върху облегалката на креслото. Последваха други, които се разбиваха в плочите на балкона, по парапета и по покривите наоколо.
Върховният крал вдигна очи към небето и на лицето му се изписа примирена усмивка.
Лорн знаеше, че за белите дъждове се смяташе, че са изпратени на Върховното кралство от неговия покровител — Ейрал, Белия дракон. В драконовия пантеон той беше Драконът на познанието и светлината. Заредени с бледа пепел, която се превръщаше в прах, когато изсъхне, тези дъждове често се смятаха за лошо предзнаменование. Те бяха като предупреждения, които Ейрал пращаше от Свещената планина.
— Да влезем — каза Ерклант. — Освен всичко съм много уморен.
Лорн остана под дъжда.
— Утре ще ида да се поклоня пред гроба на Ерклант Стари — каза старият крал, докато Норфолд го отвеждаше вътре. — Ела с мен, Лорн. Моля те само за това. Ела с мен утре…
И добави:
— След това ще бъдеш свободен да правиш каквото искаш.
Глава 26
Лорн отново вечеря сам в стаята си, която Хурст пазеше. Нямаше никакъв апетит, бързо бутна чинията си и замислено започна да гали рижата котка, която беше скочила на коленете му. Прибавено към шума на дъжда по покривите, мъркането на котката го успокояваше и му помагаше да успокои яростния поток на мислите си, на страховете и въпросите си.
Дъждът спря и остави белезникави следи по сивите камъни. Нощта се спусна, а Цитаделата изглеждаше пуста. Изоставена. Нито едно движение. Никакъв шум, освен шума от капките, падащи от покривите в големите бели локви.
Гроб.