От своя прозорец Лорн си спомни времето, когато Цитаделата, макар и сурова, каквато винаги е била, беше и крепост, изпълнена с живот. Върховният крал винаги я беше предпочитал. Но тя беше изолирана, достъпът до нея — труден, беше некомфортна и неудобна. От нея трудно можеше да се управлява, така че Ерклант II се беше примирил да идва в нея само през най-топлия летен месец, когато горещината в Ориал, в сърцето на Лангър, ставаше непоносима. Алан и Лорн идваха да прекарат този месец при Върховния крал, преди да се върнат за останалата част от годината при херцога на Сарм и Валанс, на когото беше поверено възпитанието на принца.
Лорн не можеше да не се усмихне при спомена за щастливите дни, които двамата с Алан бяха преживели в сянката на тези стени, които тогава не му се струваха толкова страховити. Това беше преди Цитаделата да се превърне в гробница на един много стар, болен и самотен крал, който очакваше смъртта, заобиколен единствено от гвардията си, присъствайки — от своя трон от абанос и оникс, сега вече разклатен — на упадъка на своето кралство.
Лорн разбра, че няма да може да заспи.
Препаса колана с меча, сложи наметало с качулка и под внимателния поглед на котката прекрачи през прозореца. Знаеше наизуст покривите на Цитаделата, по които двамата с Алан бяха тичали всяка нощ през лятото, когато бяха юноши. Заради тръпката, заради удоволствието от изследването и заради нарушаването на забраните. Но и за да избягат от бдителността на своите пазачи.
„Също като днес“, каза си Лорн, като си помисли за Хурст.
Нищо и никой не можеше да му забрани да отиде там, където отиваше, но той искаше да отиде сам.
От покрив на покрив, като внимаваше да не го видят часовите, Лорн напусна квартала на гвардейците, където беше настанен. После, като се страхуваше да не се подхлъзне по мокрите керемиди или да падне лошо заради тъмнината, която беше обгърнала крепостта, той намери павираните улици и влезе в квартала на оръжията.
Цитаделата беше разделена на квартали, които най-често се състояха от двор и няколко постройки. Обиколните пътища, наблюдателните кули и стените с бойници ги разделяха, очертавайки мозайка. Кварталът на краля беше най-просторният и най-добре защитеният сред тях. Отчасти издълбан в скалата, той се извисяваше над всички. Имаше квартал на конюшните, на арсенала, на посланиците, на храмовете, на училищата, на болницата. И още много — скромни или славни, понякога забравени, като броят им беше почти невъзможно да се установи.
Решетката на входа на квартала на военните беше вдигната. Помещенията изглеждаха необитаеми. Дворът беше пуст, а постройките наоколо — потънали в тъмнина.
Никакъв шум.
Лорн почувства как гърлото му се свива.
По традиция в квартала на оръжията живееха кралският оръжеен майстор и кралският ковач. Първият тренираше и обучаваше Върховния крал, докато вторият изковаваше оръжията и доспехите му. На всеки един от тях по свой начин беше поверен животът на краля. Престижна, но смазваща отговорност, за която човек трябваше да се покаже достоен.
Бащата на Лорн беше учител по фехтовка на Ерклант II. Беше го придружавал във всички битки и когато времето на войните свърши, беше останал завинаги при него. Така че Лорн беше прекарал тук първите години от живота си; тук беше израснал при баща си и майка си; тук се беше връщал всяко лято през юношеството си. Точно тук беше обучен на трудния занаят на учител по фехтовка от баща си, като от двама им с Алан се лееше пот и кръв, но никога не се отказваха, независимо от умората и раните.
Накрая, тук беше обичал за пръв път.
Тя се казваше Наерис. Беше единствената, обожавана дъщеря на кралския ковач Рейк Вард. Като истинско момче беше споделяла игрите на Лорн и Алан, когато бяха деца. Когато се превърна в красива девойка, двете момчета се влюбиха в нея едновременно през едно лято и се опитаха да я съблазнят. Тя предпочете Алан, както толкова много след нея. С годините Лорн щеше да свикне с това. Алан умееше да говори добре, беше привлекателен, елегантен и изпълнен с жар. В него имаше нещо слънчево. Той заслепяваше. И това, което правеше така, че тълпите да го обожават, караше и жените рано или късно да падат в ръцете му. Никой не можеше да му устои дълго.
Това правило беше имало едно-единствено изключение — Алисия.
За миг Лорн остана мълчалив пред къщата на своето детство. В неговите очи това беше преди всичко къщата на баща му — къщата, в която учителят по фехтовка, останал вдовец, беше остарял сам и беше дочакал смъртта си.
Капаците на прозорците бяха затворени.