Лорн се опита да отвори вратата. Тя беше заключена, но се клатеше. Той я натисна с рамо, напъна я без много усилия и тя се отвори със скърцане пред него.
За миг се поколеба на прага, до него достигна миризма на застояло и на стара прах.
После влезе.
Едва виждаше в тъмнината. Но всичко тук му беше близко и като че ли нищо не беше помръднало, откакто…
Открай време.
Или поне от последния път, когато Лорн беше дошъл да види баща си, при връщането си от Сарм и Валанс, където беше отишъл да търси Алан. Разбира се, не можеше да каже нищо за своята мисия, нито за властта, която кешът имаше над един принц на Върховното кралство. Дори на баща си. Дори на кралския учител по фехтовка.
Два дни по-късно Норфолд поиска меча му и го арестува.
— Кой сте вие? — каза изведнъж женски глас зад гърба на Лорн. — И какво правите тук?
Лорн се обърна и веднага беше заслепен от светлината на фенер. Вдигна ръка, за да предпази очите си и обърна глава, като се мъчеше да гледа встрани.
— Предупреждавам ви, че ако повикам часовите, то ще е, за да приберат трупа ви! — заплаши младата жена, която стоеше на прага. — Отговаряйте!
По ботуши, панталон до коленете, риза и сако, тя поклащаше фенера в лявата си ръка, а в другата държеше меч.
— Нае? — каза Лорн. — Нае, ти ли си?
Младата жена се поколеба.
— Л… Лорн?
Вдигна фенера, който освети напълно лицето ѝ и престана да заслепява Лорн. Той позна без никакво съмнение големите ѝ черни очи и онзи храбър вид, нежната светлина в погледа ѝ и дясната буза, разполовена от грозен белег.
Наерис.
— Да, Нае. Аз съм.
— Лорн!
Пусна меча и фенера и се хвърли в прегръдките му, дълго го притиска към себе си — едно слабо, твърдо тяло, което го смути. Не знаеше какво да прави с ръцете си, но накрая я прегърна.
Развълнувана, младата жена се мъчеше да намери думи.
— Това… това си ти, ти си… Аз… мислех, че…
— Бях освободен, Нае. Оневинен…
— Но как? — попита тя, като се отдръпна малко, за да го погледне в лицето. — Дори не знаехме дали си…
Усмихна се, очите ѝ бяха пълни със сълзи.
— Бях повикан отново от Върховния крал — каза Лорн. — Аз…
Но Наерис го прекъсна:
— Не, не тук. Ела — каза тя и го хвана за ръката. — Сега ще ни разкажеш всичко. Татко ще е много доволен да…
Изведнъж млъкна и стана сериозна.
— Какво — разтревожи се Лорн.
— Аз… съжалявам много, Лорн… За баща ти.
— Благодаря, Нае.
— Татко го намери, знаеш ли? Една сутрин… вече… вече беше много късно…
Очите на Наерис отново се замъглиха, но този път сълзите ѝ не бяха от радост.
— Хайде, хлапе. Изпий още една чаша.
Лорн беше изгубил сметката, но сърце не му даваше да откаже. Впрочем Рейк Вард му сипа, без да чака и тъй като бутилката се изпразни, се обърна към дъщеря си.
— Иди да донесеш друга, Нае.
— Сигурен ли си?
— Разбира се, че съм сигурен.
— Не мислиш ли, че пихте достатъчно вече?
Старият ковач погледна дъщеря си със замъглен поглед.
— Ти знаеш ли, че все още си на възраст, на която можеш да изядеш един шамар?
— Не съм, и то отдавна. Освен това сигурно ще е първият, който ще ми удариш…
Рейк вдигна рамене и се наведе през масата, за да сподели с Лорн:
— Струва ми се, че изтървах възпитанието на дъщеря ми…
Лорн се усмихна и побутна пълната си чаша към Рейк.
— Тя е най-доброто, което сте направили.
— Мда — каза ковачът замислено, преди да смигне на дъщеря си, седнала в другия край на масата, малко встрани от двамата мъже.
С възрастта русите ѝ коси, събрани на опашка, бяха започнали да посребряват, но опашката беше все така дълга и гъста. Навитите ѝ ръкави позволяваха да се видят сините татуировки, които покриваха ръцете, гърдите и гърба ѝ. Скандски татуировки, каквито носеше и майката на Лорн. Те бяха магически — ставаха червени и се променяха, когато този или тази, които пазеха, биваха понесени от вихъра на войната. Рейк беше сканд и ковач. Това означаваше, че умее да обработва аркана и можеше да изкове изключителни оръжия и доспехи.
— Той се бори докрай, знаеш ли? — каза изведнъж Рейк. — Баща ти. Докрай. Никога не повярва на обвиненията срещу теб. И когато беше осъден, направи всичко, всичко опита, за да… Но какво ли можеше да стори? Всички му обърнаха гръб. Дори Върховният крал, даваш ли си сметка?
Изруга.
— Всички, но не и вие двамата — възрази Лорн.
Ковачът размени поглед с дъщеря си и му се усмихна.