— Да. Без нас — съгласи се той с горчивина. — Така се промениха нещата… Ще ми се да можех да направя повече за теб, хлапе.
Лорн кимна.
— Зная.
Знаеше, че Рейк е искрен. Той беше сканд като майката му и Лорн в много отношения беше синът, който никога не бе имал. Обожаваше дъщеря си, но тя не беше син.
— Баща ти се беше заклел да ги накара да признаят невинността ти — продължи старият ковач, като впери мрачен поглед в празнотата. — Да предизвика втори процес за теб… Беше бесен. Не спеше. Почука на всички врати. На всички. Напразно — и това го изтощи. Озова се сам, силите му го напуснаха, без приятели и без пари. Но никога не се отказа… — въздъхна ковачът. — И после една сутрин, тъй като не беше отворил капаците на прозорците си, отидох да го видя. Вратата беше отворена. Беше седнал в креслото си пред камината. Мъртъв.
Лорн почувства студ и усети, че ръцете му треперят. Устата му пресъхна, някаква тежест смазваше гърдите му. Отначало помисли, че започва криза. Но това нямаше нищо общо с Тъмнината. Гневът и болката го обхващаха като пареща отрова, потекла във вените му.
С втренчен поглед той не можа да сдържи сълзите си.
— Къде е погребан?
— Тук — отговори Наерис. — В малкото гробище в квартала на мечовете.
— Какво? — възмути се Лорн. — Дори не в гробището в квартала на краля?
— Не — каза Рейк. — Не.
Пресуши на един дъх чашата на Лорн и като стана с по-малко затруднение, отколкото можеше да се помисли, каза:
— Чакай. Не мърдай.
Тръгна с тежка стъпка и излезе от кухнята, в която се бяха събрали, в задната част на къщата, която вече беше празна. Остави вратата отворена и изчезна през задния двор.
— Къде отива? — попита Лорн.
Наерис се плъзна по пейката, за да се приближи към него. Изсипа половината от своята чаша в чашата на Лорн и изпиха по глътка вино, преди да му отговори.
— У дома си.
— Как така?
— Той спи над своята ковачница — обясни тя.
— А ти?
— Тук. Но на тавана.
— Но защо?
Младата жена погледна Лорн в очите.
— Татко вече не е кралски ковач, Лорн. Изгубихме почти всичко. И никой не иска да ни отвори вратата си… Дори не би трябвало да сме тук, но татко не иска да напусне Цитаделата. Така че почти се крием. Без да знаем дали утре някой няма да дойде да ни изгони.
— А ковачницата?
— Угасена — каза Наерис, сякаш съобщаваше за нечия смърт.
Рейк Вард не беше обикновен ковач.
Той познаваше тайните на скандските военни ковачи и знаеше как да обработва аркана и стоманата, за да създава най-добрите възможни оръжия и доспехи. Когато беше станал кралски ковач, беше произнесъл клетва, която му забраняваше да кове за друг, освен за Върховния крал.
Лорн погледна празните бутилки на масата и разбра защо Рейк не се страхуваше, че ще навреди на ръката си, ако пийне малко повече от разумното.
— И всичко това, защото сте подкрепяли баща ми, нали?
— Да. Но не казвай нищо на татко — побърза да добави Наерис, като чу, че баща ѝ се връща. — Знаеш го колко е горд. Той…
Рейк влезе, седна на мястото си и сложи на масата пред Лорн един меч, прибран в ножница.
— Вземи — каза той. — Това е твое.
Лорн взе меча, който беше познал веднага, и с усмивка на уста не устоя да не го извади от ножницата.
Никакво съмнение не беше възможно.
Това беше неговият меч, този, който Норфолд му поиска, когато го арестува. Беше му подарен от майка му, която, като всички скандски жени, беше воин. Мечът също беше скандски, освен че беше изработен превъзходно: острието беше тежко и широко, заострено само от едната страна, а дръжката във формата на кошница обгръщаше ръката. Страховито оръжие, което изискваше умение, за да боравиш с него.
— Накрая това беше всичко, което остана от баща ти — уточни старият скандски ковач. — Нямам представа как го беше получил.
— Благодаря — каза Лорн прегракнало. — Благодаря.
По-късно, след като се сбогува с Рейк и дъщеря му, Лорн срещна Хурст, който го чакаше на портата на квартала на оръжията.
— Как разбрахте къде да ме намерите? — попита той, докато сивият гвардеец изравняваше крачката си с неговата.
— Прозорците ви се охраняват.
— Следователно сте ме последвали и ме наблюдавате от самото начало.
— Пазя ви. Но да, от самото начало.
— Защо се показахте чак сега?
— Помислих си, че искате да останете сам.
Лорн се усмихна.
— Вие се подчинявате на странна логика, Хурст.