— Не, месир. Подчинявам се на заповеди.
— Знаехте ли, че някогашният ковач на Върховния крал още живее тук?
— Да. С дъщеря си. Всички го знаят. Или почти всички.
Замислен, Лорн кимна.
Вече беше решил да си отмъсти на тези, които го бяха предали.
Към този списък сега прибави и онези, които бяха изоставили близките му.
Глава 27
Защото беше пожелал да почива вечно на мястото на своята първа слава, там, където се беше бил с дракона и го беше победил.
Долината оставаше покрита с пелена от блед прах, когато напуснаха Цитаделата и по една стръмна пътека стигнаха до проход, пазен от величествена укрепена порта — останка от Последния мрак.
Норфолд водеше отряда, следван от шестима конници, носещи сивите кралски флагове, на някои от които се вееха петте корони на Върховното кралство, а на други — вълчата глава, която беше личният герб на краля. Лорн и Върховният крал ги следваха. Двайсет конници, облечени в тъмни кожени доспехи и ризници, завършваха шествието, на главите си носеха шлемове, мечовете висяха на хълбоците им, а щитовете бяха сложени отзад на конете.
Върховният крал носеше короната си, а на лицето му беше сложена абаносова маска, инкрустирана със сребро. Беше облякъл дълго наметало и дебели ръкавици, така че дори сантиметър от повехналата му кожа да не е изложен на слънцето. Лорн се беше учудил, когато го видя да се появява така, а още повече, когато го видя да сяда на седлото с помощта само на един коняр. Беше отправил въпросителен поглед към Норфолд, който обаче остана безизразен.
— Да тръгваме — каза тогава кралят с дрезгавия си глас, преди да забие шпорите.
След три часа езда стигнаха до една долина, където капризен вятър духаше, свистеше, вдигаше вихрушки и воали от сивкав прах, които бавно слягаха. Само един път прекосяваше тази страшна, отчайваща долина. Той водеше в храма, изграден на склона на най-високата от Закрилящите планини, която пазеше мавзолея на Ерклант I.
Разминаха се с неколцина поклонници, повечето окаяни, които се отдръпнаха пред тях и като си махнаха качулките, почтително поздравиха, виждайки цветовете на Върховното кралство и на Върховния крал. Тогава ескортът премина в галоп. Остави мъжете и жените в прахта, така че те се съмняваха дори дали бяха съзрели своя крал и невярващо, сякаш обзети от ужас гледаха как се отдалечава сред оглушителния тропот на подкованите коне, цвиленето, дрънчащите оръжия и плющящите на вятъра знамена…
Също като тях, Върховният крал отиваше в храма, където, предупредени за посещението му, свещениците с бръснати татуирани глави го чакаха. Облечени в сиви раса, те принадлежаха към орден, отдаден на почитта към паметта на първия от Върховните крале, на молитви за душата му и на поддържане на гроба му. Всички бяха дали обет за мълчание.
Конниците слязоха от конете в един двор, пазен от голям червен свод. Изтощен, кралят беше обзет от слабост, което накара Лорн и Норфолд да го сложат да седне на една пейка. Тогава Лорн разбра причината за изненадващата му сила — дъхът му лъхаше на опиващия вкус на кеша.
Следователно Върховният крал се дрогираше.
Той свали ръкавицата си и нетърпеливо щракна с пръсти към Норфолд. Капитанът подаде една бутилка, от която кралят отпи няколко малки глътки, като повдигна отдолу абаносовата си маска. Лорн гледаше как една златиста капка се стича по костеливата брадичка на неговия крал.
— Сир — каза той, — не биваше да…
Но умиращият крал не се нуждаеше от неговата загриженост, която оттласна с движение на ръката си. Когато се почувства по-добре, той стана, вкопчен в Норфолд.
— Ела, синко — каза на Лорн със задгробен глас. — Почти стигнахме.
В дълбоката тъмнина се появи отвесна черта от светлина. Разшири се, стана процеп между крилата на огромна порта, която се отваряше.
Кралят влезе, опрян на Лорн, и докато вратата се затваряше зад тях, те тръгнаха към каменния подиум, двата трона, сложени един срещу друг, и запалените факли, блестящи в тъмнината пред тях. Лорн вървеше според стъпките на краля. Следваше го и го придържаше, без да е наясно защо бяха дошли тук.
— Къде сме? — прошепна той.
Кралят не му отговори.
Изкачиха стъпалата на подиума, което изчерпа и последните му сили. Той се строполи на празния трон и трудно си пое въздух.
Всичко на това място беше непознато за Лорн.
Познаваше храма, мавзолея и огромния надгробен паметник в прослава на Ерклант I, пред който двамата с Алан бяха длъжни да идват всяка година, когато бяха деца, на годишнината от смъртта на първия Върховен крал. Пред същия този паметник минаваха поклонниците в пълна тишина, надзиравани от свещениците. Защото смятаха, че там почиват останките на победителя на Серкарн.