Но ужасният гроб беше на друго място, зад колосалните порти, в студения, тъмен корем на планината. Прост, но масивен, той се издигаше зад каменния трон, на който беше изобразен Ерклант I. Лорн различаваше фигурата в мрака — върху пиедестал, пламъците от факлите се отразяваха в черния мрамор, прорязан от жилки аркан, фриз от старинни руни обкръжаваше основата му.
Лорн се запита кой друг, освен свещениците в храма, знаеха за тази тайна.
— Ето го — каза старият крал. — Доведох ти го.
Лорн се обърна към Върховния крал, който беше свалил абаносовата си маска и сякаш се обръщаше към статуята на своя дядо, седнал пред него.
— Сир?
Но кралят не му обърна внимание и добави:
— Единствен ти можеш да ми кажеш дали той е същият, който Пазителите твърдят — добави кралят.
— Сир, вие не…
Тогава Върховния крал се обърна към Лорн.
— Ела. Ела тук, до мен…
Лорн се поколеба, но се подчини и застана вдясно от краля.
— Гледай — каза кралят, като посочи право напред.
Лорн погледна в указаната посока, към статуята на Ерклант I и към гроба, чийто силует се очертаваше зад нея в тъмното.
— Ние сме готови — оповести кралят, като насили прегракналия си глас. — Ние те чакаме! Можеш да се появиш!
Смутен, неспокоен, Лорн гледаше статуята, седнала пред него.
Приликата ѝ със сегашния Върховен крал беше изумителна, до такава степен, че Лорн очакваше да я види как се размърдва, напуска каменната си скованост и оживява. Щеше да започне с леко движение. Може би с потръпване, от което камъкът да се пропука. Или със светлина, която ще се появи от дълбочината на орбитите на очите му.
Изведнъж Лорн разбра, че в плътния мрак, който ги обгръщаше, имаше живот. Чу се тежък шум от влачене на вериги. После шум от стоманени нокти и кости, стържещи по скалата. Някакъв повей раздвижи огъня на факлите.
Разбра, че не гледа в правилната посока и че Върховният крал не говореше на призрака на своя дядо. Студена пот се стичаше по гърба му и Лорн повдигна очи към гроба в момента, когато една лапа стъпи на него.
Огромна люспеста лапа.
Лапата на дракон, който вървеше напред и бавно подаваше главата си от мрака.
„Аз съм Серкарн — каза драконът с мощен глас, който отекна в ума на Лорн. — А ти кой си?“
Пребледнял, Лорн извади меча си. Напразен рефлекс. Ако драконът избълваше огън, и той, и скандът му щяха да бъдат погълнати от пламъците.
— Не съм застрашен — каза кралят, като си помисли, че Лорн искаше да го предпази. — Нито ти, ако си този, когото смятам. Прибери меча си. Не ти е нужен.
Лорн не чуваше.
Раздвоен между очарованието и страха, той не можеше да отдели очи от Серкарн — Дракона на разрушението, когото първият Върховен крал беше победил и убил според легендата. Обаче този дракон беше тук, пред него.
Излизаше от тъмнината и го гледаше.
Лорн усещаше, че сърцето му ще се пръсне.
Драконите бяха царували над света. Те бяха божествени същества, преди саможертвата на Дракона-крал да доведе до техния упадък в края на Мрака. Когато Ерклант Стари беше победил Серкарн, драконът вече не беше някогашното безсмъртно създание. А и несъмнено днес беше още по-безпомощен, пет века по-късно. Но в гърлото му бучеше пещ. Ноктите му можеха да разкъсат и най-здравата броня, а люспите му можеха да потрошат и най-добрата стомана. Челюстите му бяха достатъчно широки, за да поемат цял човек, а зъбите му — достатъчно остри, за да го разполовят.
И нищо не можеше да устои дълго време на дъха му.
Обаче най-лошото несъмнено беше злокобната аура, която се излъчваше от него, аура, която ужасяваше Лорн и го караше да се облива в студена пот. Защото жарта, която светеше във вътрешностите на това чудовище, не беше от този свят, а се хранеше от Тъмнината.
Драконът на разрушението подаде глава напред, на светлината на факлите. Червените му очи блестяха като сфери, пълни с разтопен метал. Ципеста яка, пронизана от рога от слонова кост, красеше основата на главата му. Тя почти скриваше нашийника от аркан, който стягаше врата му и от който започваха дългите, тежки вериги, които се влачеха по камъните и пристягаха гърдите и лапите му.
Лорн разбра, че Ерклант I не беше убил Серкарн. Беше го пленил и поробил.