— Подчинен е чрез вълшебство на кралете на Лангър и на техните потомци — каза старият крал и стана. — На него дължим оттогава до сега нашата мощ и нашата слава.
Слисан и объркан, Лорн се обърна към Върховния крал, но той говореше на Серкарн:
— Е, стари мой приятелю? Каква е присъдата ти?
Униженият дракон се размърда във веригите си и изръмжа. Но потопи своя ужасен поглед в очите на Лорн и започна да търси, да рови…
… накрая намери.
„Пазителите не са те излъгали — обяви той със съжаление. — Нищо не мога да направя срещу него.“
Лорн усети как една костелива ръка се поставя на рамото му.
— Чуваш ли? — попита кралят.
Лорн го гледаше, без да разбира.
— Какво означава това?
Тънките, сухи устни на Върховния крал се усмихнаха. Зениците му, които приличаха на малки черни топченца, блестяха от надежда и радост.
— Това означава — каза той, — че ще ти поверя съдбата на моето кралство. Защото умирам и след по-малко от година вече няма да ме има.
Тогава Лорн се обърна и вдигна поглед към пламтящите очи на дракона. Стори му се, че мощта на Серкарн може да го помете и унищожи, когато си пожелае.
Това беше…
— Но ако нищо не се направи, Върховното кралство ще изчезне заедно с мен — продължаваше старият крал.
Беше все едно да се изправиш срещу мълчалива буря, срещу невидим ураган.
— Зная, че ти правя едно ужасно признание, Лорн. Но се нуждая от теб. Върховното кралство има нужда от теб.
Все едно беше пронизан от нечувана сила, появила се от дълбините на света и на времето.
— Лорн, чуваш ли ме?
Но Лорн не отговаряше.
Или по-скоро не отговаряше на краля, защото беше цял обсебен от думите, които мислено разменяше с дракона — и само тях можеше да чуе.
Така в мълчание измина един дълъг миг.
Втора част
Краят на пролетта на 1547 г.
Глава 1
Така той напусна Цитаделата и сивите каменни крепостни стени. Освен Върховния крал никой друг не знаеше крайната цел на пътуването му. Яздеше по страничните пътища, сам, с меч на хълбока и с пръстен с вълча глава на пръста. Накрая, след дълги дни, напусна равнините на Лангър и започна да изкачва планините на Аргор. В ръкава му беше скрито писмо, подпечатано с черен восък.
— Господарке?
Селиан, кралица на Върховното кралство, не се обърна. Тя наблюдаваше — сама — от една висока галерия репетицията, която протичаше сред мирис на стърготини, лепило за дърво и прясна боя. Голямата зала на Двореца беше подредена така, че да възпроизведе конфигурацията на залата, в която на сто и петдесет левги оттам Ангборн щеше да бъде отстъпен на Иргаард с дълга церемония. Въжета, опънати на колчета, разделяха пространството и отграничаваха местата, където щеше да стои помощният персонал. Наоколо спуснати завеси затваряха някои посоки, като откриваха други и очертаваха начало на коридор. Очертана с тебешир, една централна алея водеше до широк подиум, на който манекени бяха седнали в кресла, наподобяващи тронове. От едната и от другата страна на тази алея работниците завършваха изграждането на стъпала. Шумът от техните удари с чук притесняваше церемониалмайстора. Подпомаган от няколко помощници, той трудно се оправяше с преместването на прислужниците, повикани да представляват дипломатите и другите знатни лица, които щяха да дойдат от най-отдалечените краища на Имелор, за да присъстват на събитието.
— Моля да ме извините, господарке.
Кралицата все така не отговаряше.
Сякаш се подготвяше спектакъл или пищна театрална пиеса с декори от изрисувани платна, човек почти очакваше да види опити за фойерверки. Но това беше подписването на исторически договор, който се подготвяше между Върховното кралство и Иргаард. И най-дребните детайли от церемонията трябваше да бъдат педантично уточнени съгласно изискванията на протокола и етикета. И то като се внимаваше да се държи сметка за враждите и особените чувства на всеки един. Една погрешна стъпка, едно закъснение, един пропуск можеше да има катастрофални последици. А кралицата не искаше и най-малката пречка. Този договор щеше да отбележи успеха на нейната политика и окончателно да наложи властта ѝ във и извън границите на Върховното кралство. Нищо не биваше да бъде оставено на случайността. Нищо не биваше да затъмни деня на нейния триумф.
Селиан, кралица на Върховното кралство, остана за миг замислена, с блеснали очи и лека усмивка на устните. После, притеснена от присъствието на своя министър зад гърба си, тя попита: