Мъжът успя да пийне малко.
Отвори очи и кимна в знак на благодарност.
— Гелтите… — прошепна той едва-едва. — Ние… ние ги намерихме, но те…
— Зная — прекъсна го Лорн. — Видях.
— Видели сте? Вие… бяхте тук? И… и нищо не… направихте?
— Това щеше да означава само още един мъртъв.
Войникът опита да се изправи, но беше толкова слаб, че Лорн само постави ръка на рамото му, за да му попречи.
— Трябва… трябва да се предупреди замъкът!
— Не. Вие никъде няма да ходите.
Мъжът го погледна, после разбра.
Чертите на лицето му се отпуснаха и той остави главата си да падне назад. Нямаше трийсет години. Несъмнено беше съпруг и баща.
— Ще умра — каза той.
— Да.
— Аз… Не ме боли много. Може би…
— Не. Това е краят.
Лорн беше виждал агонията на достатъчно много умиращи, за да знае, че е излишно както да ги лъжеш, така и да говориш много. Достатъчно беше това, че е тук, до него. Няма по-лошо нещо от самотата в последните мигове. Лорн изчака дишането на войника да се успокои и попита:
— Как се казвате?
— Сарес.
— Вярващ ли сте?
— Да.
— Тогава сега е моментът да се помолите, Сарес.
Със сълзи на очи войникът леко кимна. Мръсната му ръка, със засъхнала кръв по нея, се плъзна по гърдите му и хвана един медальон с изображението на Дракона-крал — дракон с корона, с изправено тяло и разперени хоризонтално криле.
Невъзмутим, Лорн хвана другата ръка на умиращия.
Остана с него до края.
Когато войникът умря, Лорн се изправи. Дълго гледа изтерзаните тела, които лежаха наоколо му — поради топлината започваха да долитат насекоми. После вдигна очи към хребета, от който беше гледал битката.
Там стоеше един конник.
Един неподвижен гелт, който упорито го наблюдаваше, изправен на седлото — силуетът му се очертаваше на суровата слънчева светлина.
„Страж. Или изостанал“ — помисли Лорн.
Присвил очи зад тъмните си очила, той също го наблюдаваше, а Исарис скочи в ръцете му. Мина един дълъг момент, преди конникът да се обърне и да изчезне зад хребета.
Тогава Лорн възседна коня си и тръгна в противоположна посока.
Глава 3
Лорн завари Каларин в трескаво състояние. След като премина подвижния мост и двойната решетка, трябваше да слезе от коня си на двора и го да води за юздата.
В замъка на граф Теожен цареше суматоха.
Войниците бяха навсякъде, преминаваха в строй или се разминаваха, блъскаха се безредно — стрелци с лък, арбалетчици, копиеносци. Лицата на всички бяха изопнати и напрегнати. Конете цвилеха. Копитата им биеха звънко по паважа. Под един свод неколцина мъже се мъчеха да удържат веригите на една змеица, която пръхтеше. Трябваше да викаш, за да те чуят, и да си пробиваш път с лакти. Встрани отряд стрелци с пушки упражняваха маневра. Зареждаха пушките, опираха ги в рамо и се целеха в чучела, опрени на един зид. Стреляха, без да впечатлят особено някого във всеобщата суматоха, изстрелите уплашиха само ято гарвани, които заграчиха и отлетяха. Лорн познаваше тази треска: треската преди битка.
Видя един интендант, към когото като че ли всички се обръщаха, върза коня си, остави го на Исарис да го пази и отиде при мъжа. Тъй като непрекъснато някой искаше нещо от него, той няколко пъти хвърли поглед към странника, чиято качулка падаше над тъмните му очила и който нищо не казваше.
Накрая попита:
— Какво искате? Казвайте бързо!
— Нося писмо. За графа.
— Дайте ми го. Ще изпратя някой да му го занесе при първа възможност.
— Не. Трябва да го връча лично на него.
Зает с преглеждането на един списък, който току-що му бяха дали, интендантът изгуби търпение:
— Слушайте, нямам време за губене. Тук сме във война! Гелтите нападнаха три села и взеха пленници! Така че или ми давате това писмо, или вие…
Прекъсна думите си, като вдигна очи от списъка, тъй като странникът се отдалечаваше.
Вдигна рамене и се върна към работата си, а Лорн тръгна по едни стълби, които се изкачваха към укрепленията.
Граф Теожен д’Аргор беше събрал най-приближените си барони и рицари на върха на една просторна бойна кула. Скупчени около една маса, покрита с карти, всички бяха в бойни доспехи, с меч на хълбок, бойни ръкавици, затъкнати в пояса, и шлемове в ръка. Прилепена към централната кула, тази беше предназначена за излитане на змейовете. С плющящи знамена в четирите ѝ края, тя се извисяваше над замъка и неговите околности и дори над околните долини. Погледът стигаше надалеч. От това място сякаш цялата провинция можеше да се види, чак до заснежените върхове и под едно безкрайно небе.