Теожен ръководеше военен съвет.
Оставен на масата, прословутият му боздуган не позволяваше на картите да се разместват, докато той обсъждаше какви мерки трябваше да се вземат спешно и сочеше с пръст път, по който трябваше да се тръгне, мост, който трябваше да се пази, проход, който трябваше да се затвори. Целта беше да се определи местонахождението на гелтските конници, които опустошаваха областта и бяха разграбили няколко села и ферми само на няколко левги от замъка. Задачата беше трудна, тъй като Аргор се простираше над неизброими долини, дерета и долчинки. Истински лабиринт. Лабиринт, пазен, разбира се, от кули, порти и укрепени мостове. Но всяка защита си има слаба страна и гелтите, които от месеци застрашаваха североизточните граници, този път бяха ударили в сърцето на провинцията. И бяха неуловими, изчезваха веднага, след като бяха вилнели, и се повяваха на друго място, където никой не ги очакваше.
Обаче последното нападение беше капката, която преля чашата. Беше станало, докато Теожен призоваваше своите рицари и събираше армията си. Не всичко бе готово, но сега графът разполагаше с достатъчно конници, за да прочисти северната част на своята провинция, да прогони гелтските крадци и — с помощта на Червения дракон — да ги избие.
— Времето ни притиска — каза Теожен д’Аргор.
Наведен над своите карти, черните му очи ги изучаваха внимателно.
— Гелтите са взели пленнички — продължи той. — Ако все още не са ги убили, след като са се възползвали от тях, това означава, че възнамеряват скоро да минат границата и да си отнесат плячката у дома.
— Гелтите ще ни се измъкнат, ако успеят да стигнат до своята територия — каза един рицар с побелели коси, издължено лице и обгоряла от слънцето кожа.
Казваше се Орвейн, беше рицар без земя и преди двайсет и пет години беше положил клетва за вярност към графа. Оттогава не беше преставал да му служи и да бъде негов съветник.
— Вярно — потвърди Теожен. — И не само че няма да можем да ги избием като награда за престъпленията им, но и никога няма да видим отново затворничките им.
— Защо да не минем границата? Защо да не преследваме гелтите в тяхната територия? — запита един млад барон. — Те имат по-малко скрупули!
— Защото това би било самоубийство — отвърна Орвейн. — Дори начело на армия.
— И ще означава да започнем война — допълни Теожен.
— Война? — понечи да възрази младият рицар. — А не е ли вече…?
— Не, Гилем — прекъсна го графът. — Ако бяхме във война с гелтите, повярвайте ми, щяхме да знаем. И грижите ни щяха да са други, не банда крадци. Аргор вече щеше да е потънал в кръв и огън — лицето му помръкна при мисълта за нова война с гелтите. — Ще ми се да вярвам, че имаме работа с войници, които поради една или друга причина са решили да нарушат договорите. Може би принадлежат към клан, който се е отцепил. Нищо чудно някой млад, амбициозен крал да е бил коронясан…
Граф Д’Аргор въздъхна, изправи се и сериозно погледна към васалите си. Независимо от годините, той си оставаше природна сила и все още носеше ризницата, която го беше пазила по време на първите войни на Ерклант II.
— Няма да поема риска да предизвикам война — добави той. — Но и дума не може да става грабителствата на гелтите да останат ненаказани. Ще ги хванем, преди да стигнат до собствените си земи, и ще ги избием до крак.
Всички се съгласиха, освен Орвейн, който тихо каза, сякаш на себе си:
— Убийството на тези войници може да предизвика гнева на клановете. По-добре ще бъде да ги заловим и да ги предадем, за да бъдат съдени и осъдени от своите.
Отговори му несъгласен шепот, но той не се обиди. Знаеше, че има право, но знаеше също така, че гласът на разума рядко бива слушан в такива трудни времена.
Намеси се барон Д’Ортан.
На лицето му бяха изписани умора и гняв, той беше един от първите, отговорили на бойния призив на граф Д’Аргор. Няколко от престъпните грабежи бяха в неговото владение. Безпомощно беше гледал изтезавани тела, обесени по дърветата или изгорени във все още димящи развалини.
— Тези варвари грабиха, изнасилваха, убиваха. Те проляха аргорска кръв. Нищо друго, освен аргорско въже или острие не може да ги накара да платят цената за всичко това.
Останалите се съгласиха.
Орвейн размени поглед с Теожен и разбра, че в това отношение той трябва да удовлетвори васалите. Освен това не ставаше въпрос единствено за отмъщение: несъмнено на гелтите трябваше да им се даде да разберат, че аргорските граници не могат да бъдат нарушавани безнаказано и че графът ще отговори на удара с удар.