— Не се безпокойте, Ортан — отговори Теожен. — Краят на техните глави ще е върху коловете.
Баронът кимна признателно.
— Остава да ги намерим, преди да ги избием — каза един рицар, чиито доспехи бяха украсени с черни и кървавочервени мотиви. — Тези гелти не са тръгнали на приключение. Изчакали са сезона, когато небето е забранено за нашите ездачи на змейове, и изглежда добре познават долините, през които минават. Дори с армия преследването им няма да е лесна работа.
Висок, слаб, с мрачен поглед и добре поддържана брада, Дориан дьо Лестер беше представителен мъж. На хълбока му висеше меч, чиято дръжка беше украсена с червен опал. Наближаваше трийсет години и изглеждаше богат и добре възпитан, дори изискан. Определено можеше да се каже, че се отличаваше от грубите феодали на Аргор, начело с Теожен.
Това обаче не означаваше, че към него се отнасят с по-малко уважение.
И го слушаха.
— Вярно — каза графът. — Но ако гелтите се върнат, както си мисля, тогава ще можем да съсредоточим нашето търсене в тези области — посочи с показалеца си три точки на най-голямата и подробна от картите, разгънати върху масата. — Защото така или иначе ще трябва да преминат през единия или другия от тези проходи, нали?
Орвейн беше на неговото мнение.
Но не му трябваше да изучава картата отблизо, за да възрази:
— Седем прохода. Девет, ако гелтите поемат риска да минат през Мрачната долина или Стоманените водопади. Това е твърде много. Дори да тръгнем сега, не бихме могли да наблюдаваме всичките.
Графът се съгласи с нежелание.
— Много добре го зная.
— Някои от патрулите ни още не са се върнали — каза Лестер. — Последните ще се върнат утре вечер, нека да ги изчакаме. Те ще ни донесат може би сведенията, които ни липсват.
Теожен знаеше, че това беше най-доброто, което можеха да направят. Но се ядосваше, че трябва да чака.
Да чака още…
— Един от тези патрули няма да се върне — обяви Лорн.
Лорн беше решил сам да намери граф Д’Аргор и беше успял без особено затруднение. След това беше достатъчно да показва пръстена си на всеки часови, когото срещаше. Увереността му и природната му властност бяха направили останалото. Не беше от тези, на които дълго препречват пътя.
— Какво правите тук? — попита граф Д’Аргор.
— Върховният крал ме изпраща.
Теожен се намръщи. Ръката му, сложена върху масата, леко се беше преместила към боздугана.
— Какво, готово ли е? Най-накрая се решиха да ми изпратят помощта, която от месеци искам, за да мога да браня границите? — иронично каза той, като предизвика няколко усмивки. — Идвате точно навреме, рицарю. Но аз очаквах не само един меч — сведе поглед към оръжието на Лорн. — Скандски меч, доколкото виждам…
Вперил изучаващ поглед в Лорн, който свали качулката си, но остави очилата, Теожен потвърди:
— Аз ви познавам. Вие сте Лорн, нали? Синът на учителя по фехтовка.
— Аз съм. Лорн Аскариан.
С юмрук на сърцето Лорн се поклони в знак на уважение към граф Д’Аргор. Графът изведнъж си спомни всичко и въпреки че видимо оставаше невъзмутим, в очите му Лорн прочете за какво мислеше в този момент:
Далрот.
Лорн извади едно писмо от ръкава си и понечи да се приближи.
— Върховният крал ме натовари… — започна той.
Но Лестер застана между него и масата. Лорн се направи, че не го вижда, без да каже дума. Сред васалите започна мълчалива борба, повечето от тях бяха сложили ръка върху мечовете си. Тогава Орвейн се приближи предпазливо с намерението да избегне разправия.
Именно Теожен обаче успокои положението:
— Казахте, че един от нашите патрули няма да се върне. Какво знаете за това — попита той.
Лорн се обърна към него.
— Гелтите ги избиха — думите му предизвикаха смайване. — Присъствах на битката.
— Присъствахте, така ли? — рече Лестер.
Лорн не му обърна внимание. Смяташе, че не дължи нищо на никого, интересуваше го единствено графът.
— Останах с един от войниците в последните му мигове — каза той. — Казваше се Сарес.
Теожен погледна въпросително Орвейн.
Орвейн тежко кимна: да, един от войниците, тръгнали на обиколка тази сутрин, се казваше Сарес.
— Кога се случи? — попита старият рицар.
— Преди няколко часа.
— Къде? — попита Теожен. — Покажете ми.