— Лорн е този човек. Той… винаги е бил такъв.
Пристъп на кашлица го накара да замълчи.
Норфолд извика и направи каквото можа, за да му помогне, преди слугите да се заемат — да повдигнат възглавниците на Върховния крал, да му дадат да пийне малко вода и да избършат устата му.
Капитанът се отдръпна.
Страхуваше се да не пречи и не се чувстваше на мястото си. Мразеше да гледа как страда този крал, когото обичаше и към когото можеше да покаже обичта си единствено по своя твърд, войнишки начин. Много пъти беше срещал смъртта, но пред болестта и неумолимото отпадане се чувстваше напълно безсилен, разколебан и непохватен.
— Ще видите — каза Върховният крал, като размаха костеливия си пръст към него. — Лорн ще покаже, че е достоен за моето доверие. Но най-вече ще покаже, че е достоен за своята съдба.
Това беше изречено с такава надежда, че Норфолд не можа да направи друго, освен да се съгласи и да се усмихне с фалшиво доверие. В този момент не искаше нищо друго, освен благополучието и спокойствието на своя крал, та дори и с цената на някаква жалка лъжа.
— Освен това той е от моята кръв — добави Върховният крал, докато силите го напускаха и той потъваше в сън. — Това не е нищо, не е, нали? От моята кръв… Това не е… нищо…
Глава 5
Водени от граф Теожен, те яздиха дни и нощи, и още дни. Преследването ги отведе далеч навътре в планините през диви долини и извисени проходи, към високите хребети, където гнездят змейовете. Храната им свършваше, но яростна воля им вдъхваше живот, а конете им бяха яки животни, свикнали с трудностите на аргорските планини. Не отслабнаха и все напредваха, въпреки болките, въпреки умората, въпреки заплахите от небето.
Установиха лагера си на склона на планината, на входа на просторна пещера, която ги защитаваше и най-вече скриваше огньовете им. Опасността не беше в това гелтите, които преследваха, да видят светлината, опасността идваше от змейовете, които ловуваха нощем. Беше средата на лятото — времето, когато малките се учеха да летят. Денем майките бдяха над своите рожби, които представляваха лесна плячка за самотните възрастни мъжкари. Така че женските можеха да търсят храна само след като паднеше нощта, бяха гладни и също толкова тревожни, поради което и особено агресивни. Този сезон на Летенето всъщност беше причината, поради която Теожен не можеше да прибегне до ездачите на змейове, за да намери и преследва гелтите, които ограбваха земите му. Между дебнещите мъжкари и женските, които нападаха, когото видеха, да се прелита над високите долини на Аргор беше самоубийство.
С меч в ръка, Лорн беше натоварен да провери дъното на пещерата, начело на неколцина мъже. Върнаха се, без да са забелязали ни мечка, ни планински лъв; през това време останалата част от отряда привършваше с грижите за конете и разпъването на лагера. Както всички членове на експедицията, и Лорн беше изтощен, но не позволяваше да му проличи. Решимостта на Теожен побеждаваше всички слабости: неуморим, той беше сила, която не се спира пред нищо, и човек можеше единствено да го следва. Но Лорн се питаше дали щяха да хванат гелтите, преди да е станало твърде късно, сиреч преди те да стигнат до своите земи — там, където никой не можеше да иде да ги търси. Съмнение започваше да се чете по лицата на всички — сигурно си задаваха същия въпрос. Но също като Лорн, и те мълчаха.
Крайно изтощен, той се надяваше на кратък отдих, когато Дориан дьо Лестер сухо му извести:
— Графът ви вика.
Враждебността помежду им се появи още в първия миг и още при първата си среща едва не кръстосаха саби. Оттогава насетне Лестер упорито наблюдаваше Лорн, който се опитваше да не му обръща внимание. Не си говореха повече от необходимото, а враждебността им се проявяваше единствено в мълчания и погледи. Впрочем Теожен не би го позволил.
— За какво ме вика?
Лестер не отговори.
Лорн се обърна към графа, който стоеше на входа на пещерата, загледан в тъмното, настрани от часовите, които наблюдаваха небето, и далечните крилати силуети. Отиде при него, чувствайки в гърба си погледа на Лестер, и изчака малко, преди да се обади:
— Графе?
С напрегнато лице и присвити очи Теожен не реагира, погълнат от мислите си. Вече от няколко дни не беше възможно да се видят огньовете на кулите, пазещи Аргор. Независимо от това, всяка вечер графът мълчаливо гледаше по посока на тях, сякаш погледът му можеше да се пренесе над планините, които го разделяха от замъка му.