И от гроба на съпругата му.
— Графе? — учтиво повтори Лорн. — Викали сте ме?
— Смятате ли, че тази експедиция има смисъл? — попита Теожен с поглед, прикован в залеза.
Лорн нямаше време да помисли какво да отговори.
— Всички знаем, че жените, които тези гелти са отвлекли, несъмнено вече са мъртви — продължи графът. — Убиването на гелтите няма да върне онези, които те са убили, и няма да заличи злото, сторено от тях. И за да ги накараме да платят цената за своите престъпления, други — вие, аз, Орвейн, кой знае? — също може да умрат… — обърна се към Лорн. — Е, питам ви, рицарю: всичко това има ли смисъл според вас?
На свой ред Лорн също се загледа в здрача, чиито огньове се отразяваха в тъмните му очила, и каза:
— Вие не успяхте да опазите своята провинция, поданиците и васалите си, графе. Какъв друг избор ви остава, освен да донесете главите на виновните?
С гневен поглед Теожен дълго наблюдава безизразния профил на Лорн. После гневът му намаля. Лорн беше прав. Колкото и цинично и разочароващо да беше разсъждението му, той имаше право и Теожен трябваше да го признае.
— Казахте ми, че не познавате съдържанието на писмото, което ми донесохте, нали? — попита графът.
— Това е истината — каза Лорн.
— Вземете.
Теожен му подаде писмото на Върховния крал. Лорн позна върху него печата от черен восък и го взе неразбиращо.
— Отворете го — насърчи го графът.
— Графе, не зная дали…
— Отворете го, рицарю.
Лорн се поколеба. След това отвори писмото и помисли, че това е някаква шега, чийто смисъл му убягва.
Листът беше празен.
Вдигна поглед и отправи мълчалив въпрос към Теожен. Графът като че ли се забавляваше и го гледаше насмешливо. Тогава Лорн си спомни с какво спокойствие графът беше отворил и прегледал писмото на Върховния крал. Тогава не беше изразил и най-малка изненада, не беше направил никакво движение, което да показва някакво чувство, а минаваше за раздразнителен и холеричен човек. Несъмнено беше такъв. Но и несъмнено умееше да играе добре играта си.
— Но какво е…? — започна Лорн.
— Изненадващо, нали?
— Не разбирам.
Теожен се усмихна.
— Не разбирате ли? Е, добре, аз виждам две обяснения за тази загадка. Първото е, че кралят си е изгубил ума, както твърдят някои. Че е луд до степен да праща хората да носят празни листа на последните му привърженици. Или да ви провъзгласи, вас, за Пръв рицар на кралството — добави той.
Ударът му успя.
В погледа на Лорн заблестя пламъче, той стисна челюсти, но нищо не каза. Ръката, на която носеше пръстена с вълчата глава, беше същата, обвита в кожа, на която носеше и белега на Тъмнината.
— Ето ги — каза Теожен и стана.
Това прекъсна мислите на Лорн — той проследи погледа на графа и видя за кого говори: най-накрая разузнавачите се връщаха. Въоръжени с лъкове и дълги ками, те носеха леки оръжия и вървяха пеша, като водеха изтощените си коне.
Начело беше Орвейн.
— Има новини — отгатна Теожен, като тръгна към тях.
— Гелтите ще се разделят — оповести Орвейн.
Граф Д’Аргор беше събрал своите рицари около един огън, встрани от останалата част от отряда. Бяха по-малко от десетина души, сред тях и Лорн, който слушаше Орвейн. Този ветеран най-добре от всички познаваше отдалечите планински области, в които напредваха, и на него Теожен имаше най-голямо доверие.
— Проследихме следите им дотук — каза той, като посочи една точка на картата, която набързо начерта в пръстта с меча си. — Разделиха се тук и тръгнаха през тази долина на изток.
— На изток? — учуди се Лестер. — Сега на изток ли се движат?
— Каква преднина имат пред нас? — попита Теожен.
— Един ден — отговори Орвейн. — Ден и половина, може би. Но не повече.
— Ще ги настигнем. Добре.
— Но защо отиват на изток? — настоя Лестер. — Това е съмнително!
— Понеже ги настигаме, може би се надяват да ни разпилеят — предположи Гилем.
— Или да ни вкарат в капан — каза Ортан. — Преди три дни гелтите поеха на север. Вече три дни се движат към Дивите планини и своите територии. Защо е сега тази промяна в посоката? Лестер е прав. Това няма никакъв смисъл.
— Не е сигурно — каза Орвейн.
— Досети ли се какво замислят? — попита графът.
— Така мисля. Месир Гилем правилно се досети: гелтите знаят, че ги настигаме и това ги тревожи.
Поласкан, младият мъж се усмихна смутено. Той още нямаше двайсет години и беше син на могъщ васал и приятел на граф Д’Аргор. След внезапната смърт на баща си преди няколко месеца той го наследи, без да е достатъчно подготвен за това. Оттогава се стараеше да се покаже на висота за задачата, която му беше поверена, и беше сред първите, които се отзоваха на бойния призив на Теожен. Въпреки всичко неговата младост и неопитност му пречеха да се наложи и понякога дори се колебаеше да вземе думата.