— Но гелтите не се опитват да ни разделят — продължи старият рицар. — По мое мнение те отиват тук.
Мечът му посочи ново място на картата, начертана на земята.
— Към Разклона за Ерм? — учуди се Теожен.
— Да, графе. И там ще се разделят.
— Защо? — запита Ортан.
— За да ни принудят да разделим силите си — каза Лорн. — Или да се откажем да хванем половината от тях.
— Какво знаете вие? — попита Лестер.
Лорн го погледна мрачно.
— Бил съм се с гелтите в продължение на година край Валмир. Познавам ги.
— Освен това — намеси се Орвейн, — две малки групи от конници се движат по-бързо от една голяма.
Теожен взе думата:
— Ако не се лъжеш относно техните намерения и ако те наистина имат около ден преднина пред нас, това означава, че ще лагеруват на Разклона тази вечер. И следователно ще се разделят утре.
— Едната група ще тръгне на север, а другата ще продължи на изток — уточни Орвейн.
— Но ще го разберем със сигурност едва утре вечер, когато стигнем Разклона — отбеляза Ортан.
— Всъщност — каза Теожен, като присви очи към картата, нарисувана на земята — може би ще бъдем там малко по-рано.
Гледаше един малък проход, който изглеждаше незначителен, но неговият стар боен другар се беше погрижил да го начертае и сега разбираше защо.
— През този проход — обясни Орвейн — гелтите не са минали. Или защото не знаят за съществуването му, или защото вече са го подминали, когато са решили да тръгнат към Разклона за Ерм. Но за нас има още време. И това е начинът да спечелим ценни часове.
Граф Д’Аргор се изправи и се усмихна доволно.
— Господа — рече той със задоволство, — най-сетне ще имаме преднина.
По-късно, независимо от умората, Лорн не можеше да заспи. Беше оставил Исарис в замъка Аргор и откакто беше започнала експедицията, всяка вечер се уверяваше до каква степен неговото присъствие го успокоява. Убеждаваше се, че рижото коте прогонва неговите тревоги и демони. Без него кошмарите, студената пот, съмненията и угризенията се връщаха веднага щом заспеше.
Когато заспеше.
Дремеше, когато изпращяването на една цепеница в огъня пробуди ехото от светкавица, раздираща небето над Далрот. Лорн се сепна, задъхан и замаян остана за момент седнал на постелята си, преди да успее да се съвземе. Белязаната ръка го болеше и той се разтревожи, че някой може да го изненада в това състояние. За щастие, като че ли всички в пещерата спяха.
Лорн разбра, че сънят няма да дойде. Въздъхна и стана с изкривено от болка лице — кръстът го болеше от дългите дни мъчителна езда. Взе меча си, дискретно направи знак на часовите и излезе.
Застанал пред входа на пещерата, Лорн можеше на спокойствие да оцени покоя наоколо и тъй като дните бяха ужасно горещи — прохладата на планинския вятър. Нощта беше ясна, луната светеше високо. Бледите съзвездия на Голямата мъглявина се простираха към хоризонт от черни хребети. Виждаше се прекрасно и Лорн изпита облекчение, че не трябва да си пази очите от хапещото слънце.
Остави се да го обгърне спокойствието на дивите планини на Аргор и се усмихна…
… преди да забележи двама мъже, които се бяха отдалечили леко от пещерата и разговаряха тихо така, че никой да не може да ги чуе.
Лорн лесно разпозна величествения силует на графа. Но трябваше да изчака другият да се обърне с лице към него, за да познае Гилем. За момент се поколеба дали да се приближи безшумно, но предпочете да ги наблюдава от разстояние.
Жестовете на Теожен изразяваха обич към младия мъж — бащински жестове. Без съмнение той го познаваше от най-ранното му детство и сигурно му даваше съвети и го успокояваше в навечерието на предстоящата битка с гелтите, които преследваха от дни. Гилем слушаше, кимаше, видимо се мъчеше да направи добро впечатление, искаше да се покаже смел.
След малко Теожен го възнагради с едно мъжко потупване, което целеше да разсее последните му съмнения и да събере всичката му смелост. След това се разделиха. Потънал в мрачните си мисли, Гилем се върна в пещерата, без да види Лорн, който беше седнал на една голяма, плоска скала. Графът обаче го видя и седна до него, като уморено въздъхна.