— Чухте ли? — попита той.
— Не, но разбрах.
— Страхува се.
— Какво по-нормално? Колкото по-навътре навлизаме в планината, толкова по-уязвими ставаме. Конете ни са преуморени, а скоро няма да имаме и храна. Хората се съмняват. А утре ще трябва да разделим силите си, за да продължим преследването.
— Скоро ще настигнем гелтите. Утре. Или в другиден.
— И ще умрат хора. Гилем е прав да се страхува.
— Той не се страхува да умре.
— Греши.
Заинтригуван, Теожен се обърна към Лорн.
Какво общо имаше този мъж с младия рицар, който беше някога? Лорн беше на възрастта на Гилем, когато графът го срещна за пръв път в двора на Върховното кралство. Няколко години по-късно се върна увенчан със слава от околностите на Валмир, беше приет в Сивата гвардия и щеше да се жени за великолепната Алисия дьо Лоранс, дъщерята на могъщия херцог на Сарм и Валанс. Сякаш съдбата му се усмихваше. Също като щастието му, и успехът му беше дързък и невероятен.
— Вие също не спите — отбеляза Теожен.
Лорн се усмихна примирено.
— Не се страхувам. Моите страхове умряха в Далрот.
— Умряха там? Или останаха затворени там? Ако е така, не ви завиждам. Мъжът винаги е сбор от страховете и смелостта си, рицарю. Ако страховете ви все още са там, това означава, че една част от вас ви е напуснала. Но аз няма да ви обиждам като ви окайвам.
На свой ред Лорн също се обърна към графа. Дълго се гледаха, като Лорн се питаше до каква степен графът беше прозрял правилно. После отново се загледа в нощния хоризонт.
Но не го виждаше.
От една малка торбичка на колана си Теожен извади метална манерка. Отвори я, отпи направо от нея и я подаде на Лорн да направи същото. Лорн на драго сърце прие и погълна една глътка ароматна ракия, която му подейства сякаш по гърлото му се разля разтопен метал. С мъка преглътна, смръщи се и за малко не се задави.
— Малко е силно — съгласи се графът, като си взе манерката.
— М… малко? — каза Лорн прегракнало.
Прочисти си гърлото, преди да добави:
— Какво е това?
— Рецепта от моите планини. Не е лошо, нали?
— Ами… запомнящо се е.
— Искате ли още? — предложи Теожен, като подаде манерката.
И понеже Лорн отказа, той вдигна рамене и отпи още.
— Никак не харесвате Дориан, нали? — попита той след известно мълчание.
Лорн се поколеба, преди да забележи, че графът се усмихва и че усмивката му е не само помирителна, но и разбираща. Той очевидно знаеше какво може да очаква от Дориан дьо Лестер. Лорн като че ли не беше първият, който имаше проблеми с него.
— Не — каза той. — Но ми се струва, че е взаимно.
— Лестер ви няма доверие, рицарю. И честно казано… — Теожен замълча за малко и изчака Лорн да го погледне. — Можете ли наистина да му се сърдите? — попита той с тон на дружески упрек.
Лорн не отговори.
После сведе очи към белязаната си ръка и започна да разтрива ставите си. Замисли се за това кой беше той, за това, което знаеха или си мислеха, че знаят хората за него, за вида си и за начина си на поведение. След което вдигна очи и срещна погледа — приятелски и развеселен — на графа.
— Дориан е досадник, но е верен, точен и смел — каза Теожен. — За жалост, по причина, която не зная, е ожесточен срещу целия свят и срещу самия себе си. Ще видите, че в крайна сметка вие двамата ще започнете да се разбирате добре…
Като плесна с ръце по бедрата си, графът стана, разкърши широките си рамене и добави:
— Трябва все пак да поспя няколко часа. Вие би трябвало да направите същото, рицарю. Сигурен съм, че утре Орвейн ще ни събуди по-рано от обикновено. Лека нощ.
— Лека нощ, графе.
Теожен тръгна към пещерата, но Лорн го извика:
— Графе!
Той се обърна.
— Да?
— Преди малко, преди да се върнат разузнавачите, не ми казахте другото обяснение. Ако Върховният крал не е луд, тогава защо ме натовари да ви донеса празно писмо, според вас?
Теожен застана стабилно на двата си крака, скръсти ръце и зачака, убеден, че Лорн знае отговора.
— Не нося вестите, нали? — каза Лорн. — Аз съм самата вест.
Граф Д’Аргор кимна утвърдително.
— Вие и този пръстен на пръста ви. Изпращайки ви при мен, Върховният крал ми изпраща вест. Казва ми, че не се е отказал, че е готов да се върне в играта и че вие сте главният му коз, който възнамерява да изиграе. Върховният крал направи от вас свой представител. Направи ви своя ръка, свой меч.
В този момент Теожен стана сериозен, строг и в тъмното — почти заплашителен.
— Защо? Не зная — заключи той. — Оттук насетне единственото, което е важно за мен, е да разбера дали сте достоен за това.