— Бога ми, вярно е… Лестер, ще ви платя вашите петдесет сребърни лангри веднага, щом се върнем.
Дориан дьо Лестер се изправи и се обърна към барона.
— Не ги искам. По-добре ги дарете на нещастниците, изгубили всичко заради гелтите.
— Съгласен. Но в такъв случай удвоявам сумата.
Двамата мъже си стиснаха ръцете, преди да бъдат поздравени за щедростта. Теожен се усмихваше бащински — усмивката му изразяваше смесица от радост и гордост.
Която обаче бързо изчезна.
Съгледвачите се връщаха.
— Те наистина се разделиха — каза Орвейн, като скочи от седлото.
Пи вода от манерката, която му подадоха, благодари с поглед и добави:
— На Разклона за Ерм, както си мислех. Две групи. Едната отива към северния проход, другата — към западния. Следите, които са оставили, са ясни.
— Каква е преднината им? — попита Гаралт.
— Едва половин ден — каза Орвейн със задоволство.
— Хванахме ги! — извика граф Д’Аргор, като размаха отмъстително юмрук.
Продължиха пътя си.
Бяха се разбрали, че граф Д’Аргор ще поведе половината от отряда към западния проход, а барон Д’Ортан ще поведе другата половина към северния проход, който беше по-отдалечен. Скоро двете колони се разделиха, всяка една имаше по един голям рог и равна част провизии. Въпреки перспективата да хванат гелтите и най-накрая да се изправят срещу тях, мъжете бяха мрачни. Към умората се прибавяше несигурността кога ще се видят отново и дали изобщо някога ще го направят.
Заедно с Орвейн, Лорн и Лестер бяха от хората, които тръгнаха с Теожен. Гаралт, Гилем и други последваха Ортан, всяка колона наброяваше между двайсет и двайсет и пет конника. Лорн със съжаление направи за последно знак с глава към Гаралт, в когото беше видял истински воин. Войникът със сплетена на плитка брада и татуирани ръце тежко отвърна на поздрава му. Изобщо не бяха имали възможност да поговорят и да се опознаят, но инстинктивно се ценяха. Освен това Гаралт знаеше, че във вените на Лорн тече скандска кръв.
Преди да се изгубят от поглед, двата отряда спряха. Теожен се обърна и изсвири с рога за довиждане. Ортан направи същото и графът загледа как колоната на барона се отдалечава в добър ред по посока на долината. Беше неспокоен. Измъчваше го лошо предчувствие, без да го показва.
Или поне така си мислеше, преди да забележи, че Лорн го наблюдава.
Размениха погледи и графът разбра, че Лорн се беше досетил. Как — Теожен не знаеше. Рицарят, когото Върховният крал му беше изпратил, сякаш виждаше всичко изпод качулката си, иззад тъмните си очила. Може би споделяха един и същ страх.
А може би и поради една и съща причина.
Инстинктът.
След като Теожен даде знак за тръгване, Лорн подкара коня си с цъкане на език.
Тръгнаха по пътека, която се виеше покрай скалиста стена и се изкачваше към разкъсани хребети. Бяха се насочили към един висок проход, който отвеждаше към висока долина, разположена между три планини, чиито върхове се губеха в облаците. Конниците образуваха дълга колона, която бавно напредваше по ръба на празното пространство надолу, докато пътеката стана толкова тясна, че предпазливостта ги накара да слязат от конете и да продължат пеша. Конете нервно цвилеха. Трябваше да ги държат здраво за юздите, за да избегнат някое фатално отклонение, когато под копитата им се срутваха дребни камъчета или някоя внезапна вихрушка ги изплашваше, като виеше в ушите им.
Орвейн вървеше напред. Беше на четири-пет хвърлея пред тях и често спираше, за да разчита следите, оставени от гелтите, да наблюдава околността и да се вслушва. Беше заменил леката си броня с по-здрава, със солидни нараменници, но беше без шлем и белите му коси се вееха на вятъра. Граф Д’Аргор яздеше начело на колоната, следван от Лорн. Лестер завършваше редицата далеч назад.
Лавината ги изненада в края на следобеда.
Орвейн даде сигнал за тревога прекалено късно.
Видя как преминаха първите камъни, които повлякоха други и други след себе си, вдигаха валма от прах, бутаха вълни от скали и камънаци, които се спускаха по склона и покосяваха колоната. Лорн се хвърли на закрито под една леко издадена скала, сви се и покри главата си с лакти. Другите нямаха неговия късмет, рицари, войници и коне бяха погълнати, премазани, пометени и избутани в пропастта. Грохота на лавината удави крясъците им. Лорн затвори очи и зачака, дишаше трудно, парчета се сипеха като дъжд по раменете му.